Сир Манфред беше слаб мъж с кисела физиономия. Носеше черна връхна туника с пурпурната мълния на дома Дондарион, но Дънк бездруго щеше да си го е спомнил по буйната грива на червено-златистата му коса.
— Сир Арлън служи на лорд баща ви, когато с лорд Карън прогониха Краля Хищник от Червените планини, сир — каза той, коленичил. — Бях още момче тогава, но му бях скуайър. Сир Арлън от Пенитрий.
Сир Манфред се намръщи.
— Не. Не го знам. Нито тебе, момче.
Дънк му показа щита на стареца.
— Това беше гербът му, крилатият бокал.
— Милорд баща ми взе осемстотин рицари и близо четири хиляди пешаци в планините. Не мога да помня всеки един от тях, нито какви щитове са носили. Може и да сте били с нас, но… — Сир Манфред сви рамене.
Дънк онемя за миг. „Стареца получи рана в служба на баща ти, как може да си го забравил?“
— Няма да ми разрешат да се състезавам, ако някой рицар или лорд не гарантира за мен.
— Мен какво ме засяга? — отвърна сир Манфред. — Достатъчно ви отделих от времето си, сир.
Ако се върнеше в замъка без сир Манфред, беше загубен. Дънк хвърли око на пурпурната мълния, извезана на черната вълна на туниката на сир Манфред, и каза:
— Помня разказа на баща ви в лагера как домът ви се сдобил с герба си. Една бурна нощ, когато първият от родословната ви линия носел съобщение през Дорнските блата, стрела убила коня му и го проснала на земята. Двама дорнци дошли от тъмното, с ризници и с гривести шлемове. Мечът му се счупил под него, когато паднал. Като видял това, си помислил, че е обречен. Но щом дорнците се приближили да го посекат, от небето паднала мълния. Била ярка и огненочервена и се разцепила, поразила дорнците в стоманата и ги убила на място. Съобщението донесло победа на Бурния крал над дорнците и от благодарност той издигнал вестоносеца в лорд. Бил първият лорд Дондарион, тъй че взел за свой герб раздвоена пурпурна мълния на черно поле, опръскано със звезди.
Дънк смяташе, че разказът ще впечатли сир Манфред, но беше сгрешил много.
— Всяко кухненско ратайче или коняр, който е служил на баща ми, чува тази история рано или късно. Това, че я знаете, не ви прави рицар. Вървете си, сир.
Дънк се върна в замъка Ашфорд с натежало сърце, зачуден какво да каже на Плъмър, та да му дадат право да се състезава. Но стюарда го нямаше в стаичката на кулата. Един страж му каза, че може да го намери в Голямата зала.
— Да изчакам ли тук? — попита Дънк. — Колко ще се забави?
— Откъде да знам? Прави каквото искаш.
Голямата зала не беше толкова голяма като за зала, но пък и Ашфорд беше малък замък. Дънк влезе през странична врата и веднага зърна стюарда. Стоеше с лорд Ашфорд и още десетина други мъже на горната платформа на залата. Тръгна към тях покрай стена, накичена с вълнени пана с плодове и цветя.
— … по-притеснен, ако бяха ваши синове, не се съмнявам — говореше един ядосан мъж, когато Дънк се приближи. Правата му коса и подрязана брада бяха толкова светли, че изглеждаха бели в сумрака на залата, но когато Дънк се приближи още, видя, че цветът е всъщност светлосребрист, прошарен със златно.
— Дерон го е правил и преди — отвърна му друг. Плъмър бе застанал така, че пречеше на Дънк да види говорещия. — Не трябваше изобщо да му заповядваш да се включва в списъците. За него има толкова място на турнирно поле, колкото за Ерис или Регел.
— Искаш да кажеш, че по-скоро би яхнал курва, отколкото кон — каза първият. Едър на ръст и силен, принцът — със сигурност беше принц — носеше кожен бригандин със сребърни пъпки под тежко черно наметало, обшито с хермелин. По бузите му имаше белези от шарка, едва прикрити от сребристата му брада. — Не е нужно да ми напомняш за слабостите на сина ми, братко. Той е само на осемнайсет години. Може да се промени. Ще се промени, проклети богове, или ще го убия, заклевам се.
— Не ставай пълен глупак. Дерон е това, което е, но все пак е твоята и моята кръв. Не се съмнявам, че сир Роланд ще го намери и ще го доведе, и Егон с него.
— Когато турнирът е свършил, може би.
— Ерион е тук. Във всеки случай е по-добър с пиката от Дерон, ако ни притеснява турнирът.
Дънк вече можеше да види говорещия. Седеше на висок стол, със сноп пергаменти в едната ръка, а лорд Ашфорд бе надвиснал до рамото му. Дори седнал като че ли беше с цяла глава по-висок от другите, ако се съдеше по дългите прави крака, изпънати пред него. Късо подрязаната му коса беше тъмна и прошарена със сиво, волевата брадичка — гладко обръсната. Носът му изглеждаше сякаш е чупен неведнъж. Макар да беше облечен много просто, със зелен жакет, кафява мантия и протрити ботуши, в него имаше някаква тежест, усещане за сила и увереност.