Странстващият рицар
Пролетните дъждове бяха размекнали пръстта, тъй че на Дънк не му беше трудно да изкопае гроба. Избра място на западния склон на нисък хълм, защото старецът винаги бе обичал да гледа залеза.
— Още ден си отиде — въздъхваше. — А кой знае какво ще ни донесе утрешния, а, Дънк?
Е, утрешният бе донесъл дъждове, които ги намокриха до костите, а по-следващия бе донесъл влажен напорист вятър, а този след него — студ. На четвъртия ден старецът бе твърде изнемощял за езда. И сега си бе отишъл. Само преди няколко дни беше пял, докато яздеха, старата песен за онзи, дето отишъл до Града на гларуса да види прекрасна девица, но вместо за Града на гларуса беше пял за Ашфорд. „Хайде към Ашфорд, да видим прекрасната девица, хей-хо, хей-хо“, помисли Дънк с тъга, докато копаеше.
Когато дупката стана достатъчно дълбока, вдигна на ръце тялото на стареца и го пренесе до нея. Беше дребен и слаб мъж. Без ризница, шлем и оръжеен колан като че ли не тежеше повече от чувал с шума. Дънк беше страхотно висок за възрастта си, тромаво рошаво момче с едър кокал, на шестнайсет или седемнайсет години (никой не беше сигурен колко точно), към седем стъпки на ръст и тепърва започваше да наедрява. Старецът често пъти беше хвалил силата му. Винаги беше щедър в похвалите си. Нищо друго нямаше да му даде.
Положи го на дъното на гроба и постоя над него. Във въздуха отново миришеше на дъжд и той знаеше, че трябва да запълни дупката, преди да е заваляло, но беше трудно да хвърли пръст над изнуреното старческо лице. „Трябваше някой септон да има тук, да каже няколко молитви над него, но той си има само мен.“ Старецът бе научил Дънк на всичко, което знаеше за мечове, щитове и пики, но хич го нямаше в ученето на думи.
— Бих ви оставил меча, но ще ръждяса в земята — отрони най-сетне извинително младежът. — Боговете ще ви дадат нов, предполагам. Жалко, че умряхте, сир. — Помълча, разколебан какво още да каже. Не знаеше молитви, нито една от началото до края. Старецът не си падаше много по молитвите. — Бяхте истински рицар и никога не ме биехте, когато не заслужавам — промълви накрая. — Освен оня път в „Девичият вир“. Ратайчето на хана изяде пая на вдовицата тогаз, не бях аз, казах ви. Вече е все едно. Боговете да ви пазят, сир. — Изрита пръст в дупката и започна да я пълни усърдно, без да поглежда онова нещо на дъното. „Дълго живя — помисли Дънк. — Беше по-скоро към шейсетте, отколкото петдесетте, а колко мъже могат да кажат това?“ Поне беше доживял да види още една пролет.
Слънцето клонеше на заник, когато нахрани конете. Бяха три: неговият скопец с хлътналия гръб, кобилата на стареца и Гръм, бойният му кон, който се яхваше само в турнир и на битка. Големият кафяв жребец не беше толкова бърз или силен като някога, но все още имаше бистро око и пламенен дух и беше по-ценен от всичко, което Дънк вече притежаваше. „Ако продам Гръм и стария Кестен, със седлата и такъмите, ще взема достатъчно сребро за…“ Дънк се намръщи. Единственият живот, който познаваше, беше животът на странстващ рицар, пътуващ от замък на замък, наемащ се на служба при един или друг лорд, сражаващ се в техните битки и хранещ се в залите им, докато свърши войната, пък след това — отново по пътя. Имаше и турнири от време на време, макар и по-рядко, а знаеше, че някои странстващи рицари се отдаваха на разбойничество през гладните зими, но старецът никога не го беше правил.
„Бих могъл да намеря друг странстващ рицар, на който му трябва скуайър да се грижи за животните му и да му чисти ризницата. Или да ида в някой град, Ланиспорт или Кралски чертог, и да се включа в Градската стража. Или пък…“
Беше струпал нещата на стареца под един дъб. В платнената кесия имаше три сребърни елена, деветнайсет медни петака и един очукан гранат. Като с повечето странстващи рицари, най-голямата част от земното богатство на стареца бе вложено в конете и оръжията му. Дънк вече притежаваше плетена ризница, чиято ръжда бе стъргал хиляда пъти. Железен полушлем с широк предпазител на носа и щръбка на лявото слепоочие. Оръжеен колан от напукана кафява щавена кожа и дълъг меч в ножница от дърво и кожа. Кама, бръснач и брус. Наколенници и предпазител за шията, осем стъпки дълга пика от ясен, увенчана с жесток железен връх, и дъбов щит с очукана метална рамка, с герба на сир Арлън от Пенитрий: крилат бокал, сребърен на кафяво поле.
Дънк погледна щита, надигна оръжейния колан и хвърли отново око на щита. Коланът бе направен за мършавите бедра на стареца. Изобщо нямаше да му стане, както и ризницата. Върза ножницата с едно конопено въже, стегна го на кръста си и извади дългия меч.