Дънк вдигна шиша и захапа парче месо. Козе, овкусено с някаква господарска подправка, която никога не бе вкусвал. По брадичката му закапа мазнина.
— Егон. Разбира се, че ще е Егон. Като Егон Дракона. Колко Егоновци са били крале?
— Четирима — каза момчето. — Четирима Егоновци.
Дънк сдъвка, преглътна и си отчупи още хляб.
— Защо го направи? Някаква шега ли беше, да се помайтапиш с глупавия скитащ рицар?
— Не. — Очите на момчето се напълниха със сълзи, но то стоеше мъжки на мястото си. — Трябваше да стана скуайър на Дерон. Той е най-големият ми брат. Научих всичко, което трябваше да знам, за да бъда оръженосец, но Дерон не е много добър рицар. Не искаше да дойде на турнира, тъй че след като напуснахме Летен замък се измъкна от ескорта ни, само че вместо да се върне, продължи към Ашфорд, като мислеше, че никога няма да ни търсят натам. Той ми обръсна главата. Знаеше, че баща ми ще прати хора да ни заловят. Косата на Дерон е обикновена, светлокафеникава, нищо особено, но моята е като на Ерион и на баща ми.
— Кръвта на дракона — каза Дънк. — Сребристозлатна коса и виолетови очи, всички знаят това. — „Тъп си като стена на замък, Дънк.“
— Да. Тъй че Дерон я обръсна. Смяташе да се скрием, докато свърши турнирът. Само че тогава ти ме взе за конярче и… — Наведе очи. — Не ме интересуваше дали Дерон ще се бие, или не, но исках да съм скуайър на някого. Съжалявам, сир. Наистина.
Дънк го погледна замислено. Знаеше какво е да искаш нещо толкова ужасно, че да си готов да изречеш чудовищна лъжа само за да се доближиш до него.
— Мислех, че си като мен — каза той. — Може и да си. Само че не както си го мислех.
— Все пак и двамата сме от Кралски чертог — каза момчето с надежда.
Дънк се изсмя.
— Да де, ти от върха на Хълма на Егон, а аз от дъното.
— Не е много далече, сир.
Дънк отхапа от лука.
— Трябва ли да те наричам „милорд“ или „ваше величество“, или нещо такова?
— В двора — призна момчето. — Но иначе можете да продължите да ме наричате Ег, ако искате. Сир.
— Какво ще ми направят, Ег?
— Чичо ми иска да ви види. След като приключите с яденето, сир.
Дънк избута подноса настрани и стана.
— Приключих. Вече ритнах един принц в устата, не искам да карам друг да ме чака.
Лорд Ашфорд беше отстъпил покоите си на принц Белор, докато трае престоят му, тъй че Ег — не, Егон, трябваше да свикне с това — го поведе към дневната на лорда. Белор четеше на светлината на свещ от пчелен восък. Дънк коленичи пред него.
— Станете — подкани го принцът. — Ще желаете ли вино?
— Ако ваше височество благоволи.
— Сипи чаша от най-сладкото дорнско на сир Дънкан, Егон — нареди принцът. — И се постарай да не го полееш, вече му причини достатъчно злини.
— Момчето няма да ме полее, ваше височество — каза Дънк. — Добро момче е. Добър скуайър. И не искаше да ми навреди, знам.
— Можеш да навредиш и без да го искаш. Егон трябваше да дойде при мен, когато е видял какво прави брат му на онези кукловоди. Но изтича при вас. Това не е добрина. Постъпката ви, сир… е, аз може би щях да направя същото на ваше място, но аз съм принц на кралството, не странстващ рицар. Никога не е разумно да удряте внук на краля в изблик на гняв, какъвто и да е поводът.
Дънк кимна мрачно. Ег му подаде сребърен бокал, пълен до ръба с вино. Той го взе и отпи дълго.
— Мразя Ерион — заяви Ег разгорещено. — И трябваше да изтичам за сир Дънкан, чичо, замъкът беше много далече.
— Ерион е твой брат — каза твърдо принцът, — а септоните казват, че трябва да обичаме братята си. Егон, сега ни остави, искам да поговоря със сир Дънкан насаме.
Момчето остави каната с вино и се поклони сковано.
— Както желаете, ваше височество. — Излезе и тихо затвори вратата.
Белор Копиетрошача се взря продължително в очите на Дънк.
— Сир Дънкан, позволете да ви запитам следното… колко добър рицар сте всъщност? Колко опитен сте с оръжията?
Дънк не знаеше какво да отвърне.
— Сир Арлън ме научи да боравя с меч и щит и как да удрям в кръгове и въртящи се мишени.
Отговорът като че ли притесни принц Белор.
— Брат ми Мекар се върна в замъка преди няколко часа. Намерил наследника си пиян в някакъв хан на един ден езда на юг. Мекар никога не би го признал, но вярвам, че тайната му надежда беше синовете му да засенчат моите в този турнир. Вместо това и двамата го засрамиха, но какво да направи? Те са кръв от неговата кръв. Мекар е ядосан и трябва на всяка цена да намери обект на гнева си. Избрал е вас.