— Значи трябва да се бия срещу седем мъже? — попита отчаяно Дънк.
— Не сам, сир — отвърна с досада принц Мекар. — Не се правете на глупак, няма да мине. Трябва да са седем срещу седем. Трябва обезателно да намерите други шестима рицари, които да се бият редом с вас.
„Шестима рицари“, помисли Дънк. Все едно да му кажат, че трябва да намери шест хиляди. Нямаше нито братя, нито братовчеди, нито стари приятели, които да са стояли редом с него в битка. Защо щяха шестима непознати да рискуват живота си, като защитят един беден рицар срещу двама млади кралски принцове?
— А ако никой не вземе страната ми?
Мекар Таргариен го изгледа хладно отгоре.
— Ако каузата е справедлива, добри хора ще се бият за нея. Ако не можете да намерите поборници на своя страна, сир, ще е защото сте виновен. Би ли могло нещо да е по-просто от това?
Дънк никога не се беше чувствал толкова сам, както когато излезе от портите на замъка Ашфорд и чу как портикулът се спусна с дрънчене зад него. Валеше лек дъжд, като роса на кожата му, и въпреки това той потръпваше от допира му. Отвъд реката цветни кръгове сияеха около малкото павилиони в които все още горяха огньове. Нощта наполовина бе изтекла. До няколко часа щеше да дойде зората. „А със зората идва смъртта.“
Бяха му върнали меча и среброто, но беше потънал в мрачни мисли, докато газеше през брода. Зачуди се дали очакват да оседлае коня си и да избяга. Можеше, ако поискаше. Щеше да е краят на рицарството му, разбира се. Оттам насетне нямаше да е нищо повече от разбойник, докато някой лорд не го залови и не му отсече главата. „По-добре да умра като рицар, отколкото да живея така“, каза си упорито. Мокър до коленете, той се затътри покрай пустата арена. Повечето павилиони бяха тъмни, собствениците им спяха, но тук-там все още горяха свещи. Дънк чу тихи стонове и викове на наслада от една от палатките. Звукът го накара да си помисли дали ще да умре, без дори да е познал девица.
А после чу конско пръхтене и някак си позна, че е пръхтенето на Гръм. Обърна се натам и затича, и ето го, вързан с Кестен пред един кръгъл павилион, огрян отвътре от смътно златисто сияние. Знамето на централния пилон висеше прогизнало, но Дънк все пак успя да открои тъмната извивка на ябълката на Фосоуей. Приличаше на надежда.
— Съд чрез двубой — отрони тежко Раймън. — Боговете да са милостиви. Дънкан, това означава бойни пики, боздугани, бойни брадви… мечовете няма да са затъпени, разбираш ли това?
— Раймън Неохотния — присмя се братовчед му сир Стефон. Ябълка от злато и гранати стягаше наметалото му от жълта вълна. — Не се притеснявай, братовчеде, това е рицарски двубой. Тъй като не си рицар, кожата ти не е изложена на риск. Сир Дънкан, имате поне един Фосоуей. Зрелия. Видях какво направи Ерион на онези кукловоди. Аз съм за вас.
— И аз — сопна се Раймън ядосано. — Просто исках да кажа, че…
Братовчед му го прекъсна.
— Кой още ще се бие с нас, сир Дънкан?
Дънк разпери безпомощно ръце.
— Никой друг не познавам. Е, освен сир Манфред Дондарион. Той дори не пожела да гарантира, че съм рицар, следователно изобщо няма да рискува живота си за мен.
Сир Стефон не изглеждаше много притеснен.
— Значи ще ни трябват още петима добри мъже. За щастие, имам повече от петима приятели. Лео Дългия трън, Смеещата се буря, лорд Карън, Ланистърите, сир Ото Бракън… мда, и двамата Блекууд също, макар че никога няма да вкараш Блекууд и Бракън на една и съща страна в рицарски бой. Ще ида да поговоря с някои от тях.
— Няма да се зарадват, като ги събудиш — възрази братовчед му.
— Чудесно — заяви сир Стефон. — Ако са ядосани, ще се бият още по-настървено. Можете да разчитате на мен, сир Дънкан. Братовчед, ако не се върна преди разсъмване, вземи бронята ми и се погрижи да оседлаят и снаряжат коня ми. Ще се срещнем с двама ви в заграждението за претендентите. — Стефон се засмя. — Този ден ще се помни дълго, мисля. — Когато излезе от палатката, изглеждаше почти въодушевен.
Не и Раймън обаче.
— Петима рицари — отрони той мрачно, щом братовчед му напусна. — Дънкан, не искам да разбивам надеждите ти, но…
— Ако братовчед ви успее да привлече хората, за които говори…
— Лео Дългия трън? Звяра на Бракън? Смеещата се буря? — Раймън стана. — Познава ги всички, не се съмнявам, но не съм толкова сигурен, че някой от тях познава него. Стефон вижда в това шанс да си спечели слава, но е застрашен вашият живот. Трябва да намерите своите хора. Ще помогна. По-добре да имате твърде много защитници, отколкото твърде малко. — Шум отвън го накара да извърне глава. — Кой е там? — попита Раймън намръщено и в този момент едно момче се шмугна вътре през платнището на входа, последвано от слаб мъж с прогизнало от дъжда наметало.