— Аз ли го убих?
— Това не мога да кажа, но бяхте там, както и драконът. Ние, Таргариените, сме били господарите на дракони някога. Тях вече ги няма, но ние оставаме. Не държа да умра днес. Боговете само знаят защо, но не искам. Тъй че направете ми тази добрина, ако благоволите, и се погрижете убитият да е брат ми Ерион.
— Аз също не държа да умра — отвърна Дънк.
— Е, аз няма да ви убия, сир. Ще оттегля и обвинението си, но няма да свърши работа, ако и Ерион не оттегли своето. — Принцът въздъхна. — Възможно е да съм ви убил с лъжата си. Ако е така, съжалявам. Знам, че съм обречен на някакъв ад. В който няма вино, вероятно. — Дерон потръпна и с това се разделиха в студения тих дъжд.
Търговците бяха изтеглили фургоните си на западния край на ливадата, под горичка брези и ясен. Дънк стоеше под дърветата и гледаше безпомощно празното петно, където бе стоял фургонът на кукловодите. „Заминали са си.“ Беше се опасявал от това. „И аз щях да избягам, ако не бях тъп като стена на замък.“ Зачуди се как ли ще си намери щит сега. Пари щяха да му стигнат да си купи, може би, стига да намереше някой за продан…
— Сир Дънкан — извика тих глас в тъмното. Дънк се обърна и видя зад себе си Пейт Стоманата, с железен фенер в ръка. Под късото кожено наметало оръжейникът беше гол от кръста нагоре, широките му гърди бяха обрасли с груба черна четина. — Ако сте дошли за щита си, тя го остави при мен. — Огледа Дънк от глава до пети. — Две ръце и два крака преброявам. Значи ще е съд чрез двубой, нали?
— Съд на седемте. Как разбрахте?
— Ами, можеше да са ви целунали и направили лорд, но не изглеждаше вероятно, а иначе щяха да ви липсват някои части. Елате с мен.
Фургонът му лесно се открояваше с меча и наковалнята, нарисувани на страната му. Дънк влезе вътре след Пейт. Оръжейникът окачи фенера на кука, смъкна мокрото си наметало и си навлече грубо тъкана туника през главата. Дръпна сгъваема маса от стената и изтика към Дънк едно ниско столче.
— Седнете.
— Къде замина тя? — попита Дънк.
— Тръгнаха за Дорн. Чичото на момичето, виж, това му се вика разумен човек. Далече от очите, далече от ума. Останеш ли да те гледат, драконът ще те запомни. А и не смяташе, че тя трябва да види как ще загинете. — Отиде до другия край на фургона, порови в сенките и се върна с щита. — Обшивката по ръба беше от стара и евтина стомана, крехка и ръждясала. Направих ви нова, два пъти по-дебела, и сложих няколко ленти отзад. Сега ще е по-тежък, но и по-здрав. Момичето направи рисунката.
Беше се справила по-добре, отколкото изобщо можеше да се надява. Дори на светлината на фенера цветовете на залеза бяха щедри и ярки, дървото — високо, крепко и внушително. Падащата звезда беше ярка резка през дъбовото небе. Но след като Дънк вече държеше щита в ръцете си, всичко изглеждаше не както трябва. Звездата падаше, що за знак беше това? Щеше ли и той да падне толкова бързо? А залезът вещае нощ.
— Трябваше да си остана с бокала — промълви той отчаяно. — Той поне имаше крилца, да отлети, а и сир Арлън казваше, че чашата е пълна с вяра, приятелство и добри неща за пиене. Целият този щит е изрисуван като смърт.
— Брястът е жив — изтъкна Пейт. — Виждаш ли колко зелени са листата? Летни листа, със сигурност. А съм виждал щитове, украсени с черепи, вълци и гарвани, дори с обесени хора и кървави глави. Вършеха добра работа, и този ще свърши. Знаеш ли стария стих за щита? „Друже от дъб и желязо, пази ме здраво…“
— „… или съм мъртъв и обречен съм на ада“ — довърши Дънк. Не се беше сещал за тези стихове от години. Старецът го беше научил на тях преди много време. — Колко искаш за новия обков и прочее? — попита той Пейт.
— От теб ли? — Пейт се почеса по брадата. — Един медник.
Когато първата бледа светлина изпълни небето на изток, дъждът почти беше спрял, но си беше свършил работата. Хората на лорд Ашфорд бяха махнали преградите и полето на турнира представляваше едно голямо тресавище от сиво-кафява кал и отъпкана трева. Вейки мъгла се гърчеха над земята като бели змии.
Дънк тръгна към арената. Пейт Стоманата закрачи с него.
Зрителската платформа вече започваше да се запълва, лордовете и дамите се бяха загърнали плътно в наметалата си против утринния студ. Простолюдието също се нижеше към полето и стотици хора вече стояха край оградата. „Толкова много са дошли да видят как ще умра“, помисли си Дънк с горчивина, но се оказа, че грешеше. След няколко крачки една жена му извика:
— Добрата съдба да ви закриля.
Старец пристъпи да стисне ръката му и каза: