— Виждам петима тук — каза, докато Раймън затягаше оръжейния му колан. — Бийзбъри, Ризлинг. Хардинг, Баратеон и вас.
— И вие — каза Дънк. — Вие сте шестият.
— Аз съм седмият — отвърна сир Стефон с усмивка, — но на другата страна. Бия се с принц Ерион и обвинителите.
Раймън се канеше да подаде шлема на братовчед си. Спря се стъписан.
— Не.
— Да. — Сир Стефон сви рамене. — Сир Дънкан разбира, сигурен съм. Имам дълг към своя принц.
— Каза му да разчита на теб. — Раймън беше пребледнял.
— Нима? — Стефон взе шлема от ръцете на братовчед си. — Несъмнено съм бил искрен за момента. Доведи ми коня.
— Вземи си го сам — каза ядосано Раймън. — Ако мислиш, че ще играя в това, значи си толкова тъп, колкото и подъл.
— Подъл? — Сир Стефон цъкна с език. — Мери си думите, Раймън. И двамата сме ябълки от едно и също дърво. А ти си мой скуайър. Или си забравил клетвите си?
— Не съм. А ти забрави ли своите? Закле се да бъдеш рицар.
— Ще бъда повече от рицар до края на този ден. Лорд Фосоуей. Добре ми звучи. — Усмихна се, навлече другата си ръкавица, обърна се и прекоси заграждението към коня си. Другите защитници го изгледаха с презрение, но никой не се опита да го спре.
Дънк се загледа след сир Стефон, който вече водеше коня си към другия край на полето. Ръцете му се свиха в юмруци, но гърлото му беше като раздрано и не можеше да отрони и дума. „Все едно, никакви думи не биха трогнали такива като него.“
— Направете ме рицар. — Раймън го хвана за рамото и го обърна. — Ще заема мястото на братовчед си. Сир Дънкан, направете ме рицар. — Смъкна се на коляно.
Намръщен. Дънкан посегна към дръжката на дългия си меч, но се разколеба.
— Раймън, аз… не бива.
— Трябва. Без мен сте само петима.
— Младежът е прав — каза сир Лайънъл Баратеон. — Направете го, сир Дънкан. Всеки рицар може да направи рицар.
— Съмнявате ли се в храбростта ми? — попита Раймън.
— Не. Не е това, но… — Все пак се поколеба.
Зов на тръби разцепи утринната мъгла. Ег дойде при тях бежешком.
— Сир, лорд Ашфорд ви призовава.
Смеещата се буря поклати нетърпеливо глава.
— Идете при него, сир Дънкан. Аз ще дам на скуайър Раймън рицарството му. — Измъкна меча си от ножницата и избута Дънк настрани. — Раймън от дома Фосоуей — заговори тържествено и опря острието на дясното рамо на скуайъра, — в името на Воина, задължавам те да бъдеш смел. — Мечът се премести от дясното рамо на лявото. — В името на Бащата, задължавам те да бъдеш справедлив. — Отново на дясното. — В името на Майката, задължавам те да защитаваш младите и невинните. — На лявото. — В името на Девата, задължавам те да защитаваш всички жени…
Дънк ги остави, толкова облекчен, колкото и гузен. „Все още сме с един по-малко — помисли той, докато Ег държеше коня му, за да го яхне. — Къде ще намеря още един?“ Обърна коня си и подкара бавно към зрителската платформа, където лорд Ашфорд се беше изправил и го чакаше. Принц Ерион се приближи от северния край на арената и го пресрещна.
— Сир Дънкан — каза той весело, — май имате само петима защитници.
— Шестима — отвърна Дънк. — Сир Лайънъл ръкополага Раймън Фосоуей в рицарство. Ще се бием шестима срещу седем. — Някои бяха печелили при много по-лошо съотношение.
Но лорд Ашфорд поклати глава.
— Това не е разрешено, сир. Ако не можете да намерите още един рицар на ваша страна, трябва да бъдете обявен за виновен в престъпленията, за които сте обвинен.
„Виновен. Виновен за един разклатен зъб и за това трябва да умра.“
— Милорд, моля ви за един момент.
— Имате го.
Дънк подкара бавно покрай оградата. Зрителската трибуна гъмжеше от рицари.
— Милорди — извика им той, — никой ли от вас не помни сир Арлън от Пенитрий? Аз бях неговият скуайър. Служихме на мнозина от вас. Ядохме на трапезите ви и спахме в замъците ви. — Видя Манфред Дондарион, седнал на най-високата тераса. — Сир Арлън беше ранен в служба на лорд баща ви. — Рицарят каза нещо на дамата до себе си, без да слуша. Дънк се принуди да продължи: — Лорд Ланистър, сир Арлън ви свали от коня веднъж на турнир. — Сивия лъв оглеждаше ръкавиците си и отказа да вдигне очи. — Той беше добър мъж и ме научи да бъда рицар. Научи ме не само на меча и пиката, но и на чест. Един рицар защитава невинните, каза ми той. Само това направих. Трябва ми още един рицар, който да се бие до мен. Един, само това. Лорд Карън? Лорд Суан? — Лорд Суан се изсмя тихо, щом лорд Карън зашепна в ухото му.
Дънк спря пред сир Ото Бракън и продължи тихо:
— Сир Ото, всички ви познават като велик шампион. Присъединете се към нас, моля ви. В името на новите богове и на старите. Каузата ми е справедлива.