Дънк се вдигна на крака, олюля се и задърпа принц Ерион да стане. Напипа връзките на шлема си, отпра го и го захвърли. Заляха го гледки и звуци — пъшкане и ругатни, виковете на тълпата, един жребец изцвили, а друг запрепуска без ездач през полето. Стомана кънтеше в стомана отвсякъде. Раймън и братовчед му се пердашеха пред зрителската трибуна, и двамата спешени. Щитовете им бяха натрошени, зелената ябълка и червената насечени на трески. Един от рицарите на Кралската гвардия изнасяше ранен брат от полето. Изглеждаха еднакви в бялата си броня и бели наметала. Третият от белите рицари беше паднал, а Смеещата се буря се бе притекъл на помощ на принц Белор срещу принц Мекар. Боздуган, бойна брадва и дълъг меч трещяха и дрънчаха, кънтяха по шлем и по щит. Мекар понасяше три удара срещу всеки свой и Дънк разбра, че и това скоро ще свърши. „Трябва да му сложа края, преди още от нас да бъдат убити.“
Принц Ерион изведнъж се хвърли за боздугана си. Дънк го ритна в гърба и го събори по очи, после го сграбчи за единия крак и го повлече през полето. Докато стигне до зрителската трибуна, където седеше лорд Ашфорд, Блестящия принц беше станал кафяв като изпълзял от клозетна яма. Дънк го издърпа на крака, разтърси го и калта опръска лорда и прекрасната девица.
— Кажи му!
Ерион Брайтфлейм, Яркия пламък, изплю трева и пръст от устата си.
— Оттеглям обвинението си.
След това Дънк нямаше ясен спомен дали сам беше излязъл от полето, или с нечия помощ. Болеше го навсякъде, на някои места — по-лошо, отколкото на други. „Наистина ли съм рицар вече? — помнеше, че се беше зачудил. — Шампион ли съм?“
Ег му помогна да свали наколенниците и предпазителя на шията, и Раймън също така, и даже Пейт Стоманата. Беше твърде замаян, за да може да ги различи. Бяха пръсти, палци и гласове. Пейт недоволстваше.
— Вижте какво е направил с бронята ми! Цялата очукана, смачкана и изподраскана. Защо се ядосвам ли? Ще трябва да я изрежа от него, боя се.
— Раймън — каза припряно Дънк и стисна ръцете на приятеля си. — Другите. Как са? — Трябваше да го разбере. — Умря ли някой?
— Бийзбъри — отвърна Раймън. — Убит от Донел от Дъскъндейл в първата атака. Сир Хъмфри също е тежко ранен. Останалите сме натъртени и накървавени, но нищо повече. Освен теб.
— А те? Обвинителите?
— Сир Вилем Вайлд от Кралската гвардия беше изнесен от полето в безсъзнание и мисля, че счупих няколко ребра на братовчед ми. Надявам се поне.
— А принц Дерон? — изломоти Дънк. — Той оцеля ли?
— След като сир Робин го свали от коня, остана да лежи където падна. Може да е със счупен крак. Конят му го настъпи, докато тичаше из полето.
Колкото и да беше замаян и объркан, Дънк въздъхна с огромно облекчение.
— Сънят му е погрешен значи. Мъртвият дракон. Освен ако Ерион е умрял. Но не е, нали?
— Не е — каза Ег. — Вие го пощадихте. Не помните ли?
— Май да. — Спомените за битката вече бяха объркани и смътни. — В един момент съм като пиян. В следващия толкова ме боли, че знам, че умирам.
Накараха го да легне по гръб и говореха над него, а той зяпаше кипналото сиво небе. Струваше му се, че все още е сутрин, и се зачуди колко дълго е продължила битката.
— Богове милостиви, върхът на пиката е забил брънките дълбоко в плътта му — чу гласа на Раймън. — Ще гангреняса, ако не…
— Да го опием и да излеем в нея нещо врящо — предлагаше друг. — Майстерите така го правят.
— Вино. — Гласът прокънтя някак кухо и метално. — Не масло, това ще го убие, вряло вино. Ще пратя майстер Йормуел да го прегледа, след като се погрижи за брат ми.
Над тях стоеше висок рицар в черна броня, очукана и смачкана от много удари. „Принц Белор.“ Червеният дракон на шлема му беше загубил една глава, двете крила и повечето от опашката.
— Ваше височество — отрони Дънк. — Аз съм ваш човек. Моля ви. Ваш.
— Мой човек. — Черният рицар се подпря на рамото на Раймън, за да не залитне. — Трябват ми добри мъже, сир Дънкан. Кралството… — Гласът му изведнъж прозвуча някак размазано. Може би си беше прехапал езика.
Дънк беше много уморен. Трудно му беше да остане буден.
— Ваш човек — промълви той.
Принцът бавно завъртя глава настрани.
— Сир Раймън… шлемът ми, бъдете така добър. Забралото… забралото е пропукано, а пръстите ми… пръстите ми са като от дърво…
— Веднага, ваше височество. — Раймън хвана шлема на принца с две ръце и изпъшка. — Майстор Пейт, помогнете.
Ниският Пейт Стоманата стъпи на едно столче.
— Смачкан е отзад, ваше височество, откъм лявата страна. Набит е в шийната броня. Добра стомана, да спре такъв удар.