— Боздуганът на брат ми сигурно — отрони Белор завалено. — Силен е. — После изохка. — Това… много странно е, сякаш…
— Ето, излиза. — Пейт надигна разбития шлем. — Богове милостиви. О, богове, о, богове, о, богове милостиви…
Дънк видя как нещо червено и влажно падна от шлема. Някой пищеше, високо и ужасно. На фона на мрачното сиво небе залитна висок рицар с черна броня и с половин череп. Дънк видя червена кръв и бяла кост отдолу, и още нещо, нещо синкавосиво и меко като каша. Странна тревога пробяга по лицето на Белор Копиетрошача като облак, преминал пред слънце. Той вдигна ръка и докосна с два пръста тила си, съвсем леко. И падна.
Дънк го задържа. „Горе“, твърдяха, че казал, също като на Гръм в боя, „горе, горе!“. Но така и не го помнеше след това, а принцът не се вдигна.
Белор от дома Таргариен, принц на Драконов камък, Ръка на краля, Пазител на владението и пряк наследник на Железния трон на Седемте кралства на Вестерос, беше предаден на огъня в двора на замъка Ашфорд на северния бряг на река Какълсвент. Други Велики домове можеше да изберат да погребат мъртвите си в черната земя или да ги потопят в студеното зелено море, но Таргариените бяха кръвта на дракона и краят им беше изписан с огън.
Беше най-добрият рицар на своя век и някои твърдяха, че трябва да се изправи пред вечния мрак в ризница и броня, с меч в ръката. Накрая обаче надделя желанието на кралския му баща, а Дерон II беше с миролюбив нрав. Когато Дънк се дотътри до кладата на Белор, принцът носеше черна кадифена туника с триглавия дракон, извезан със златна нишка на гърдите му. Около шията му имаше тежка златна верига. Мечът му лежеше в ножницата до него, но носеше шлем, шлем от тънко злато и с вдигнато забрало, за да виждат хората лицето му.
Валар, Младия принц, стоеше в бдение в подножието на кладата, докато баща му лежеше горе тържествено. Беше по-ниско, по-слабо и по-чаровно подобие на баща си, без дваж счупения нос, с който Белор изглеждаше някак по-човешки и не толкова царствено. Косата на Валар бе кафява, но със светъл сребристозлатен кичур през нея. Гледката напомни на Дънк за Ерион, но той знаеше, че сравнението не е честно. Косата на Ег също израстваше светла като на брат му, а Ег беше съвсем свястно момче като за принц.
Когато спря, за да поднесе неловко съболезнованията си, добре изпъстрени с благодарности, принц Валар примигна към него с хладните си сини очи и каза:
— Баща ми беше едва на трийсет и девет. Дадено му беше да стане велик крал, най-великия след Егон Дракона. Защо трябваше боговете да вземат него, а да оставят теб? — Поклати глава. — Вървете си, сир Дънкан. Махайте се.
Онемял, Дънк изкуцука от замъка и заслиза бавно към бивака край зеления вир. Нямаше отговор за Валар. Нямаше отговори на въпросите, които сам си задаваше. Майстерите и врялото вино си бяха свършили работата и раната му се изцеряваше чисто, макар че щеше да му остане дълбок нащърбен белег между лявата ръка и зърното на гръдта. Не можеше да погледне раната, без да помисли за Белор. „Той ме спаси веднъж с меча си и веднъж с думата си, макар да беше вече мъртъв, когато дойде.“ Светът губеше смисъл, когато велик принц умре, за да може да живее един странстващ рицар.
Седна под бряста си и заби тъжен поглед в краката си.
Когато късно един ден четирима гвардейци в кралски туники се появиха в бивака му, Дънк беше сигурен, че все пак са дошли да го убият. Изтощен, не намери сила дори да посегне за меча си, а остана да седи с гръб към бряста и зачака.
— Нашият принц моли, ако благоволите, да поговорите с него насаме.
— Кой принц? — попита Дънк предпазливо.
— Този принц — каза груб глас, преди капитанът да е успял да му отвърне. Мекар Таргариен излезе иззад бряста.
Дънк бавно се изправи. „Какво ли ще иска от мен сега?“
Мекар махна с ръка и стражите изчезнаха толкова внезапно, колкото се бяха появили. Принцът го изгледа продължително, а след това отиде до вира и се загледа в отражението си във водата.
— Пратих Ерион в Лис — заяви рязко след малко. — Няколко години в Свободните градове може би ще го променят към по-добро.
Дънк не беше стъпвал в Свободните градове, тъй че не знаеше как да отвърне на това. Зарадва се, че Ерион се е махнал от Седемте кралства, и се надяваше никога да не се върне, но човек не казва такова нещо на баща за сина му. Замълча.
Принц Мекар се обърна към него.
— Някои ще кажат, че съзнателно съм убил брат си. Боговете знаят, че това е лъжа, но ще слушам шепота им до деня, в който умра. И боздуганът ми нанесе фаталния удар, не се съмнявам. Единствените други противници, срещу които се изправи Белор, бяха тримата от Кралската гвардия, чиито клетви им забраняваха да правят нещо повече от това да се бранят. Тъй че аз бях. Колкото и да звучи странно, не помня удара, който разби черепа му. Милост ли е това, или проклятие? По малко и от двете, предполагам.