Мекар Таргариен, принц на Летен замък, изгледа Дънк от Квартала на бълхите продължително и мълчаливо, стиснал челюсти под сребристата си брада. Накрая се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума. Дънк чу как препусна с хората си. Когато си заминаха, нямаше никакъв звук освен тихия шепот на крилца на водно конче над водата.
Момчето дойде на следващото утро, точно когато изгряваше слънцето. Носеше стари ботуши, кафяви бричове, кафява вълнена туника и старо пътно наметало.
— Милорд баща ми каза, че ще служа при вас.
— Ще служа при вас, сир — напомни му Дънк. — Може да започнеш, като оседлаеш конете. Кестен е за теб, отнасяй се добре с него. Не искам да те виждам на Гръм, освен ако аз не те поставя там.
Ег отиде да вземе седлата.
— Накъде тръгваме, сир?
Дънк помисли малко.
— Никога не съм ходил отвъд Червените планини. Искаш ли да хвърлим един поглед на Дорн?
Ег се ухили.
— Казват, че имали добри куклени представления.
Заклетият меч
Два трупа гниеха на лятното слънце в желязна клетка на кръстопътя.
Ег спря почти под нея да ги погледне.
— Кои са били според вас, сир?
Мулето, Майстер, благодарно за отдиха, заскуба сухата кафява дяволска трева край пътя, забравило за двете бурета на гърба си.
— Крадци — отвърна Дънк. Яхнал Гръм, той беше много по-близо до мъртъвците. — Изнасилвачи. Убийци.
Тъмни кръгове бяха зацапали старата му зелена туника под мишниците. Небето беше синьо, слънцето — изпепеляващо горещо, и беше излял галони пот, откакто вдигнаха бивака тази сутрин.
Ег смъкна клюмналата си сламена шапка с широка периферия. Главата му отдолу беше обръсната и лъскава. Разпъди мухите с шапката. Стотици пълзяха по труповете и още бръмчаха лениво в горещия спарен въздух.
— Трябва да е било нещо лошо, да ги оставят да умрат така в клетка за врани.
Понякога Ег можеше да е мъдър като майстер, но понякога все още беше десетгодишно момче.
— Има лордове и лордове — каза Дънк. — На някои не им трябва сериозна причина да осъдят човек на смърт.
Желязната клетка едва можеше да побере един човек, но бяха натикали вътре и двамата. Стояха един срещу друг, със сплетени ръце и крака, гърбовете им притиснати в горещото черно желязо на решетките. Единият се беше опитвал да яде другия, ръфал беше шията и рамото му. Враните бяха налетели и на двамата. Когато Дънк и Ег бяха дошли иззад хълма, птиците се издигнаха като черен облак, толкова гъст, че Майстер се подплаши.
— Които и да са били, оскотели са от глад — каза Дънк. „Скелети в кожа, а кожата е зелена и загнила.“ — Може да са откраднали някой хляб или да са убили сърна в гората на някой лорд. — Сушата навлизаше във втората си година и лордовете проявяваха все по-малка търпимост към бракониери, а и поначало не ги търпяха много.
— Може да са били в някоя разбойническа банда. — В Доск бяха чули един арфист да пее „Деня, в който обесиха Черния Робин.“ Оттогава на Ег му се привиждаха дръзки разбойници зад всеки храст.
Дънк беше срещал разбойници, докато служеше като скуайър на стареца. Не гореше от нетърпение да срещне още. Никой от тези, които бе познавал, не беше особено храбър. Помнеше един разбойник — сир Арлън бе помогнал да го обесят, — който обичаше да краде пръстени. Сечеше пръстите на хората, за да ги вземе, но с жените предпочиташе да отхапе. Нямаше песни за него, доколкото Дънк знаеше. „Разбойници или бракониери, все едно. Мъртвите са лоша компания.“ Подкара бавно Гръм около клетката. Празните очи сякаш го проследиха. Главата на единия мъртвец беше клюмнала и устата зееше отворена. „Няма език“, забеляза Дънк. Сигурно враните го бяха изяли. Враните винаги изкълваваха първо очите на трупа, така беше чувал, но езикът може би беше следващото. „Или пък лордът му го е откъснал заради нещо, което е казал.“
Дънк прокара пръсти през сплъстената си, изсветляла от слънцето коса. Не можеше да помогне на мъртвите, а трябваше да закарат виното в Стендфаст.
— От коя посока дойдохме? — попита той и загледа от единия път към другия. — Обърках се.
— Стендфаст е натам. — Ег посочи.
— Значи сме натам. Можем да стигнем до свечеряване, но не и ако седим тук цял ден и броим мухите.
Смуши леко Гръм и го подкара по левия път. Ег нахлупи отново шапката си и дръпна рязко повода на Майстер. Мулето остави дяволската трева и тръгна, веднъж поне без да се опъне. „И на него му е горещо — помисли Дънк. — А и буретата са тежки.“
Лятното слънце беше изпекло пътя като тухла. Коловозите бяха толкова дълбоки, че можеше да счупят конски крак, тъй че Дънк внимаваше да задържи Гръм на високото между тях. Беше изкълчил глезена си в деня, в който напуснаха Доск, докато вървеше пеш посред нощ, когато беше по-хладно. Един рицар трябва да се научи да живее с болки и болежки, казваше често старецът. „Тъй де, и със счупени кости и с рани, момче. Те са толкова част от рицарството, колкото мечовете и щитовете ти.“ Виж, ако Гръм счупеше крак… рицар без кон не беше никакъв рицар.