Ег вървеше на пет крачки зад него, с Майстер и буретата вино. Момчето беше босо, с единия крак в коловоза и другия навън, тъй че се издигаше и пропадаше с всяка стъпка. Камата му беше в канията на бедрото, ботушите му — метнати върху пътната торба на гърба, опърпаната му кафява туника навита нагоре и вързана около кръста. Под сламената шапка с широка периферия лицето му беше оцапано и прашно, очите му — големи и тъмни. Беше на десет, няма и пет стъпки на ръст все още. Напоследък растеше бързо обаче, макар че имаше още много да расте, докато се изравни с Дънк. Приличаше досущ на конярчето, каквото не беше, и ни най-малко на това, което всъщност беше.
Мъртъвците скоро изчезнаха зад тях, но въпреки това Дънк се улови, че мисли за тях. Кралството беше пълно с беззаконни хора напоследък. Никакви признаци не се виждаха, че сушата е на свършване, и хиляди хора от простолюдието бяха хванали пътищата, за да подирят място, където все още валят дъждове. Лорд Блъдрейвън им беше заповядал да се върнат по земите си и при господарите си, но малцина се подчиниха. Мнозина виняха Блъдрейвън и крал Ерис за сушата. Присъда от боговете било, казваха, че кралеубиецът е прокълнат. Благоразумните не го казваха гласно обаче. „Колко очи има лорд Блъдрейвън“, гласеше гатанката, която Ег беше чул в Староград. „Хиляда, и още едно.“
Преди шест години, в Кралски чертог, Дънк го беше видял със собствените си две очи, докато яздеше бял кон нагоре по Улицата на стоманата, с петдесет Гарванови зъба зад него. Беше преди крал Ерис да се възкачи на Железния трон и да го направи Ръката, но все пак беше страховита фигура, облечен в пушливо сиво и пурпур, с Тъмната сестра на бедрото му. С бледата си кожа и костенобяла коса приличаше на жив труп. През бузата и брадичката му се изпъваше виненочервен родилен белег, който уж наподобяваше червен гарван, макар че Дънк видя само едно странно очертано петно обезцветена кожа. Беше зяпнал толкова упорито, че Блъдрейвън4 го усети. Кралският магьосник се беше извърнал и го изгледа, докато подминаваше. Имаше едно око, и то червено. Другото беше празна кухина, дар, който Горчивата стомана му бе поднесъл на полето Червена трева. Но на Дънк му се беше сторило, че и двете очи го бяха пронизали направо през кожата, чак до самата му душа.
Въпреки горещината потръпна от спомена.
— Сир? — извика Ег. — Зле ли ви е?
— Не — отвърна Дънк. — Горещо ми е и съм жаден като тях. — Посочи към полето отвъд пътя, където редици пъпеши изсъхваха на ластарите. Покрай пътя бурени и туфи дяволска трева все още се бяха вкопчили в живота, но реколтата никак не вървеше добре. Дънк знаеше точно как се чувстват пъпешите. Сир Арлън често казваше, че никой странстващ рицар не бива да ходи жаден. „Не и докато има шлем, в който да събере дъжд. Дъждовната вода е най-доброто нещо за пиене, момче.“ Старецът обаче никога не беше виждал лято като това. Дънк беше оставил шлема си в Стендфаст. Беше много горещ и тежък за носене, а и много малко беше дъждът за събиране. „Какво прави един рицар на плета, когато и плетовете са пожълтели, повехнали и умират?“
Може би щеше да се намокри хубаво, щом стигнат до потока. Усмихна се при мисълта колко хубаво ще е да скочи вътре и да излезе после прогизнал и ухилен, а водата да се стича по страните му и през сплъстената му коса и туниката, полепнала мокра на кожата му. На Ег сигурно също му се искаше да се намокри, макар момчето да изглеждаше сухо, по-скоро прашно, отколкото изпотено. Никога не се потеше много. Горещината му харесваше. В Дорн ходеше гологръд и кожата му ставаше кафява като на дорнец. „От драконовата му кръв е — каза си Дънк. — Чувал ли е някой за потен дракон?“ Самият той с охота щеше да си смъкне туниката, но нямаше да е редно. Един странстващ рицар можеше да язди и гол, ако поиска. Нямаше кого да посрами, освен себе си. Друго беше, когато мечът ти е заклет. „Когато си приел месото и медовината на лорд, всичко, което правиш, се отразява на него — казваше често сир Арлън. — Винаги прави повече, отколкото се очаква от тебе, никога по-малко. Никога не трепвай пред каквато и да е задача или трудност. И над всичко, никога не посрамвай лорда, комуто служиш.“ В Стендфаст, „месо и медовина“ означаваше пилешко и ейл, но и самият сир Юстас ядеше същата проста храна.