— Сир Арлън е мъртъв от две години — каза Дънк. — А аз се казвам сир Дънкан Високия.
Ужасно беше изкушен да натресе юмрука си в лицето на кафявия рицар и да разбие на трески тия червени и гнили зъби. Бенис от Кафявия щит можеше да е гаден, но Дънк беше с цяла стъпка и половина по-висок от него и с двайсетина кила по-тежък. Можеше да е дръвник, но беше голям. Понякога му се струваше, че е чукал главата си в гредата на половината врати във Вестерос, да не говорим за всеки мертек във всеки хан от Дорн до Шийката. Братът на Ег Емон го беше измерил в Староград и откри, че му липсват два пръста до седемте стъпки, но това беше преди половин година. Можеше и да е пораснал още оттогава. Растенето беше единственото нещо, което Дънк вършеше наистина добре, казваше често старецът.
Върна се при Гръм и го яхна отново.
— Ег, ти продължи към Стендфаст с виното. Ще ида да видя какво е станало с водата.
— Потоци пресъхват непрекъснато — подхвърли Бенис.
— Просто искам да погледна…
— Както погледна под тия камъни ли? Не бива да се обръщат камънаците, дръвнико. Никога не знаеш какво може да изпълзи отдолу. Имаме си хубави сламеници в Стендфаст. Яйца има колкото щеш и няма много работа за вършене, освен да слушаш как сир Негодния разтяга колко велик бил някога. Зарежи, викам аз. Потокът е пресъхнал, и толкова.
Но Дънк беше упорит, ако не друго.
— Сир Юстас чака виното си — каза на Ег. — Кажи му къде съм отишъл.
— Ще му кажа, сир. — Ег дръпна повода на Майстер. Мулето помръдна с уши, но и този път тръгна веднага. „Иска да се отърве от буретата.“ Дънк не можеше да го вини.
Потокът течеше на североизток, когато още течеше, тъй че той обърна Гръм на югозапад. Не беше минал и десетина крачки, когато Бенис го настигна.
— По-добре да дойда с тебе, да не вземат да те обесят. — Тикна ново парче горчивец в устата си. — Зад ония пясъчни върби целият десен бряг е земя на паяци.
— Ще стоя на нашата страна. — Дънк не искаше да се забърква с господарката на Колдмоут5. В Стендфаст говореха лоши неща за нея. Червената вдовица я наричаха, заради мъжете, които бе погребала. Стария Сам Гърбиците твърдеше, че била вещица, отровителка и още по-лошо. Преди две години беше пратила рицарите си оттатък потока да хванат човек на Озгри за кражба на овце.
— Когат’ милорд отиде до Колдмоут да иска да му го върнат, рекоха му да го подири на дъното на рова — беше казал Сам. — Беше зашила горкия Дейк в чувал с камъни и го беше удавила. След туй сир Юстас взе на служба сир Бенис, да държи паяците далече от земите му.
Гръм поддържаше бавна постоянна скорост под изпепеляващото слънце. Небето беше синьо и сурово, без намек за облак откъдето и да било. Коритото на потока лъкатушеше покрай каменисти хълмчета и оклюмали върби, през голи кафяви хълмове и поля с повехнало или изсъхващо зърно. На час път нагоре по течението от моста двамата вече яздеха покрай малката гора на Озгри, наречена Леса на Уат. Отдалече зеленината изглеждаше примамлива и изпълни главата на Дънк с мисли за сенчести полянки и бълбукащи поточета, но когато стигнаха до дърветата, ги завариха почти голи, с клюмнали клони. Някои от големите дъбове сипеха сухи листа и половината борове бяха станали кафяви като сир Бенис, с кръгове изсъхнали иглички около дънерите. „Все по-лошо и по-лошо — помисли Дънк. — Една искра и всичко това ще се подпали като прахан.“
Засега обаче растителността отдолу беше гъста плетеница от трънливи лози, коприва и оплетени храсталаци изтравниче и млада върба. Вместо да се провират през нея, прекосиха пресъхналото корито на потока към страната на Колдмоут, където дърветата бяха разчистени за пасище. Сред кръпките изсъхнали треви и повехнали цветя пасяха няколко черноглави овце.
— Не знам да има по-глупаво животно от овцата — подхвърли сир Бенис. — Дали не са ти роднини, дръвник? — Дънк не отвърна и той отново се изсмя с кокошия си смях.
На половин левга още на юг се натъкнаха на яза.
Не беше голям като за яз, но изглеждаше здрав. Две яки дървени прегради бяха хвърлени през потока от бряг до бряг, направени от дънерите на дървета още с черната кора. Пространството между тях бе запълнено с камъни и пръст, здраво утъпкани. Зад яза течението бавно запълваше нивото по бреговете и се отливаше в изкоп, прокопан през полята на лейди Уебър. Дънк се изправи на стремената, за да огледа по-добре. Блясъкът на слънцето по водата издаде още двайсетина по-малки канала, оттичащи се във всички посоки като паяжина. „Крадат от потока ни.“ Гледката го изпълни с възмущение, особено след като осъзна, че дърветата със сигурност трябва да са взети от Леса на Уат.