— Видя ли каква я свърши, дръвник — каза Бенис. — Не можа да се примириш, че потокът е пресъхнал, не. Това може да почва с вода, но ще свърши с кръв. Твоята и моята най-вероятно.
Кафявият рицар извади меча си.
— Е не може да се избегне. Ей ги там триж проклетите ти копачи. Хайде да ги изплашим малко.
Смуши коня си с шпорите и препусна в галоп през тревата. Дънк нямаше друг избор освен да го последва. Дългият меч на сир Арлън лежеше на бедрото му, добър прав къс стомана. „Ако тези копачи на ровове имат капка разум, ще побегнат.“ Копитата на Гръм замятаха буци пръст.
Като видя връхлитащите рицари, един от мъжете пусна лопатата си, но нищо повече. Копачите бяха двайсетина, ниски и високи стари и млади, всички изпечени до кафяво от слънцето. Оформиха накъсана линия след като Бенис забави, стиснали лопати и кирки.
— Това е земя на Колдмоут — извика един.
— А онова е поток на Озгри. — Бенис посочи с дългия си меч. — Кой вдигна оня проклет яз там?
— Майстер Серик го направи — отвърна един млад копач.
— Не — настоя друг, по-стар. — Сивото кутре само посочи и рече: ти направи това, а ти — онова, но го направихме ние.
— Тогава значи пак вие ще го развалите.
Очите на копачите бяха навъсени и непокорни. Един избърса потта от челото си с опакото на ръката си. Никой не проговори.
— Вие май не чувате много добре — каза Бенис. — Трябва ли да окастря някое и друго ухо? Кой е първият?
— Тази земя е на Уебър. — Старият копач беше мършав тип, изгърбен и инатлив. — Никакво право нямате да сте тук. Ще окастриш уши и милейди ще те удави в чувал.
Бенис се приближи.
— Не виждам никакви лейди тука, само някакъв устат селяк. — Бодна голата кафява гръд на копача с върха на меча си, колкото да изкара капка кръв.
„Много прекалява.“
— Прибери стоманата — предупреди го Дънк. — Той не е виновен. Майстерът им е възложил работата.
— Заради добивите е, сир — каза един клепоух копач. — Пшеницата вехнеше според майстера. Крушите също умират.
— Крушите ли да умрат, или вие?
— Приказките ви не ни плашат — каза старият мъж.
— Нима? — Мечът на Бенис изсвистя и разпра бузата на стария от ухото до челюстта. — Казах, крушите ли да умрат, или вие? — Кръвта на копача потече отстрани по лицето му.
„Не трябваше да го прави.“ Дънк трябваше да преглътне гнева си. Бенис беше на неговата страна в това.
— Махайте се оттук — извика на копачите. — Връщайте се в замъка на господарката си.
— Беж! — подкани ги сир Бенис.
Трима хвърлиха сечивата си и направиха точно това — хукнаха презглава през тревата. Но друг мъж, изгорял от слънцето и мускулест, надигна кирката си и каза:
— Те са само двама.
— Само глупаци се бият с лопати срещу мечове, Йорген — рече старият с ръка на лицето. Между пръстите му се процеди кръв. — Това няма да е краят на тая работа. Не си мисли, че ще е.
— Още една дума, и може да е твоят край.
— Не искахме да ви нараним — обърна се Дънк към мъжа с накървавеното лице. — Искаме си само нашата вода. Кажете го на господарката си.
— О, ще й кажем, сир — закани се якият мъж, все още стиснал кирката. — Ще й кажем, и още как.
На път към дома минаха през Леса на Уат, благодарни за малкото сянка, хвърляна от дърветата. Въпреки нея се свариха. Из гората уж трябваше да има сърни, но единствените живи твари, които видяха, бяха мухите. Бръмчаха покрай лицето на Дънк, докато яздеше, бутаха се в очите на Гръм и го дразнеха неописуемо. Въздухът бе затаен и ду̀шен. „В Дорн поне дните са сухи, а нощем ставаше толкова студено, че треперех под наметалото.“ В Предела нощите бяха горещи почти колкото дните, дори толкова далече на север.
Когато се сниши под един увиснал клон, Дънк откъсна едно листо и го смачка между пръстите си. Разпадна се в шепата му като хилядагодишен пергамент.
— Не беше нужно да го порежеш онзи човек — каза на Бенис.
— Погъделичках го по бузата само, да го науча да си държи езика зад зъбите. Трябваше да му прережа проклетото гърло, само че после останалите щяха да се разбягат като зайци и щеше да се наложи да избием цялата пасмина.
— Готов си да избиеш двайсет души? — възкликна Дънк невярващо.
— Двайсет и двама. Това е повече от всичките ти пръсти на ръцете и краката, дръвник. Трябва да ги убиеш всички, иначе ще тръгнат да дрънкат. — Заобиколиха паднало дърво. — Трябваше да кажем на сир Негодния, че сушата е пресушила пикливото му поточе.
— Сир Юстас. Това значи да го излъжем.
— Да, и защо не? Кой щеше да му каже, че е друго? Мухите ли? — Бенис се ухили с мокра червена усмивка. — Сир Негодния никога не напуска кулата, освен да види момчетата долу в къпинаците.