— Един заклет меч дължи истината на господаря си.
— Има истини и истини, дръвник. Някои не вършат работа. — Бенис се изплю. — Боговете правят суши. Човек не може да направи и едно шибано нещо, за да попречи на боговете. Червената вдовица обаче… кажем ли на Негодния, че оная кучка му е откраднала водата, ще се засегне на чест и ще иска да си я върне. Ще видиш. Ще реши, че трябва да направи нещо.
— Наистина трябва да направи. На нашите хорица тази вода им трябва за добивите.
— Нашите хорица? — сир Бенис се изсмя, този път с магарешкия си смях. — Да не би да съм клечал в нужника, когато сир Негодния те е направил свой наследник? Колко хорица мислиш, че имате? Десет? И то ако броиш малоумния син на Джейни Кривогледата, дето не знае от кой край да държи брадвата. Всички да ги направиш рицари, пак ще имаме наполовина колкото са на Вдовицата, да не говорим за скуайърите й, стрелците и останалите. Ще ти трябват двете ръце и двата крака да ги изброиш всичките, че и пръстите на плешивото ти момче отгоре.
— Не ми трябват пръсти, за да броя. — Призляваше му от жегата, мухите и компанията на кафявия рицар. „Може и да е яздил някога със сир Арлън, но е било преди много и много години. Станал е зъл, лъжлив и страхлив.“ Дънк смуши Гръм и подкара по-бързо, за да остави вонята зад себе си.
Стендфаст беше замък само на име. Макар да се издигаше гордо на върха на скалист хълм и да можеше да се види от левги околовръст, не беше нещо повече от кула. Частично срутване преди няколко столетия бе наложило малко престрояване, тъй че северната и западната стени бяха от светлосив камък над прозорците и стария черен камък отдолу. По време на ремонта бяха добавени кулички покрай покрива, но само на преизградените стени. На другите два ъгъла стояха изгърбени древни гротескни фигури от камък, толкова силно обрулени от вятър и дъжд, че беше трудно да се каже какво са представлявали. Покривът от борово дърво беше плосък, но вече силно изкорубен и пропускаше.
Крива пътека водеше от подножието на хълма до кулата горе, толкова тясна, че можеше да се мине само в единична колона. Дънк поведе, Бенис бе плътно зад него. Ег стоеше горе на една скална издатина с широката си сламена шапка.
Спряха пред малката кирпичена конюшня, свита до стената на кулата и полускрита под безформена купчина морав мъх. Сивият кон на стареца беше в една от яслите до Майстер. Ег и Сам Гърбиците, изглежда, бяха занесли виното вътре. Из двора щъкаха кокошки. Ег притича и попита:
— Открихте ли какво е станало с потока?
— Червената вдовица го е заприщила. — Дънк слезе от коня и подаде юздите на момчето. — Не му давай да пие много наведнъж.
— Няма, сир.
— Момче — подвикна Бенис. — Можеш да вземеш и моя кон.
Ег го изгледа нахално.
— Не съм ваш скуайър.
„Ще си изпати с тоя език някой ден“, помисли Дънк.
— Ще вземеш коня му или ще те перна през ухото.
Ег се намуси, но се подчини. Само че когато посегна за юздата, сир Бенис се изхрачи и плю. Лъскавата червена храчка плесна между двата пръста на крака на момчето и Ег го изгледа ледено.
— Плюхте на крака ми, сир.
Бенис се смъкна от седлото.
— Аха. Следващия път ще плюя на лицето ти. Няма да търпя проклетия ти език.
Дънк видя гнева в момчешките очи и побърза да се намеси, преди нещата да са станали още по-зле.
— Погрижи се за конете, Ег. Трябва да говорим със сир Юстас.
Единственият вход в Стендфаст беше през обкованата с желязо дъбова врата на двайсет стъпки над тях. Долните стъпала представляваха блокове от гладък черен камък, толкова протрити, че бяха издълбани като купели в средата. По-нагоре отстъпваха на стръмна дървена стълба, която можеше да се вдига като подвижен мост в тревожни времена. Дънк пропъди кокошките и се заизкачва по две стъпала наведнъж.
Стендфаст беше по-голяма, отколкото изглеждаше външно. Дълбоките й изби и мазета заемаха повечето от хълма, на който беше кацнала. Над земята кулата се извисяваше на четири етажа. Горните два имаха прозорци и тераси, долните два — само амбразури за стрелба. Вътре беше по-хладно, но толкова сумрачно, че Дънк трябваше да изчака, докато очите му свикнат. Жената на Сам Гърбиците беше коленичила до камината и метеше пепелта.
— Горе ли е сир Юстас, или долу? — попита я Дънк.
— Горе, сир. — Старата жена беше толкова прегърбена, че главата й бе по-ниско от раменете. — Току-що се върна от гости при момчетата, долу в къпинаците.
Момчетата бяха синовете на Юстас Озгри: Едвин, Харолд и Адам. Едвин и Харолд бяха рицари, а Адам — млад скуайър. Бяха загинали на полето Червена трева преди петнайсет години, в края на Бунта на Блекфир.