Когато се върнаха, имаха осем втвърдени на огън копия с всевъзможна дължина и груби щитове от сплетени клони. Сир Бенис също си беше направил копие и им показа как да забиват с върха и да парират с пръта… и къде да удрят с върха, за да убият.
— В корема и гърлото е най-добре, смятам аз. — Поле се тупна с юмрук по гърдите. — Точно тука е сърцето, това също ще свърши работата. Бедата е, че ребрата пречат. Коремът е мек и удобен. Изкормването е бавно, но сигурно. Не знам някой да е оживял, когато червата му се изсипят. Значи, ако някой глупак ви обърне гръб, забиваш върха между плешките му или в бъбрека. Ей тука е. Не живеят дълго, щом ги боднеш в бъбрека.
Това, че имаха трима Уат в групата, причиняваше объркване, когато Бенис се опиташе да им каже какво да правят.
— Трябва да им дадем имената на селото им, сир — предложи Ег. — Както сир Арлън от Пенитрий, стария ви господар. — Можеше и да свърши работа, само че и селата им нямаха имена. — Ами, можем да ги наричаме на посевите им, сир — каза Ег. В едното село отглеждаха боб, едно сееше главно ечемик, а третото садеше зеле, моркови, лук, ряпа и пъпеши. Никой не искаше да е Зелето или Ряпата, тъй че последните станаха Пъпешите. Така накрая се оказаха с четири Ечемика, два Пъпеша и два Граха. Тъй като и двамата братя Уат бяха Ечемик, трябваше да измислят още някаква разлика. Когато по-малкият брат спомена, че веднъж паднал в селския кладенец, Бенис го нарече Уат Мокрия. Мъжете се въодушевиха, че им дават „лордски имена“, освен Големия Роб, който май не можеше да запомни дали е Боб, или Ечемик.
След като всички се сдобиха с имена и копия, сир Юстас излезе от Стендфаст, за да се обърне към тях. Старият рицар застана пред вратата на кулата, облечен в ризница и броня под дълга вълнена връхна туника, толкова стара, че беше станала по-скоро жълта, отколкото бяла. Отпред и на гърба носеше пъстрия лъв, ушит на малки зелени и златни карета.
— Момчета — заговори той, — всички помните Дейк. Червената вдовица го хвърли в чувал и го удави. Взе му живота, а сега мисли да вземе и водата ни, Пъстрата вода, която храни нивите ни… но ще има да взема! — Вдигна меча над главата си и извика звънливо: — За Озгри! За Стендфаст!
— Озгри! — повтори Дънк. Ег и новобранците подхванаха вика:
— Озгри! За Стендфаст!
Дънк и Бенис обучаваха малката чета между прасетата и пилците, а сир Юстас наблюдаваше от терасата горе. Сам Гърбиците беше натъпкал няколко стари чувала с мокра слама и те им станаха противниците. Новобранците започнаха да упражняват боравене с копие, а Бенис им ревеше:
— Забий, извий и късай. Забий, извий и късай, но измъкни проклетото копие! Много скоро ще ти трябва за следващия. Много бавно, Треб, адски си бавен. Ако не можеш по-бързо, хващай се пак с хвърлянето на камъни. Лем, натисни с тялото си това копие. Точно така, момче. И мушкаш и вадиш, мушкаш и вадиш. Еби ги с него, точно така, мушкаш и вадиш, късай, дери, разпори ги.
Когато чувалите бяха разпрани на парчета от петстотин забивания с копия и всичката слама се попиля по земята, Дънк навлече ризницата и бронята си и взе дървен меч, за да види как ще се справят срещу по-енергичен противник.
Не много добре, както се оказа. Само Треб беше достатъчно бърз, за да провре копието покрай щита на Дънк, и то само веднъж. Дънк отбиваше едно вяло мушкане след друго, избутваше копията им настрани и настъпваше. Ако мечът му беше от стомана, а не от бор, щеше да е посякъл всеки от тях по няколко пъти.
— Мъртъв си, щом мина покрай върха на копието ти — предупреждаваше ги той и ги удряше по краката и ръцете, за да им го набие в главите. Треб, Лем и Уат Мокрия поне се научиха бързо да отстъпват. Големия Роб пусна копието си и побягна и Бенис трябваше да го догони и да го довлече обратно на двора разреван. В края на следобеда всички бяха насинени, с мехури по мазолестите им ръце от стискането на копията. Самият Дънк нямаше синини, но беше плувнал в пот, когато Ег му помогна да смъкне бронята си.
Когато слънцето се спусна зад хоризонта, Дънк подкара малката чета в мазето и накара всички да се изкъпят, дори и тези, които вече се бяха къпали веднъж миналата зима. След това жената на Сам Гърбиците им раздаде купи с яхния, гъста и с моркови, лук и ечемик. Мъжете бяха уморени до смърт, но ако слушаше човек приказките им, скоро щяха да станат дваж по-опасни от рицар на Кралската гвардия. Едва можеха да изчакат да докажат храбростта си. Сир Бенис ги насъска още повече, като им заразправя за радостите на войнишкия живот: плячка и жени най-вече. Двете стари кучета се съгласиха с него. Лем си беше донесъл нож и хубави ботуши от Бунта на Блекфир, както разправяше. Ботушите се оказали много малки за него, но ги беше окачил на стената в къщата си. А Пейт не можеше да се нахвали с лагерните пачаври, които бе опознал, докато следвал дракона.