„Не е обаче.“ Това яйце беше излюпено от дракони, не от кокошки. Ег можеше да е оръженосец на странстващ рицар, но Егон от дома Таргариен беше четвъртият и най-малък син на Мекар, принц на Летен замък, самият той — четвъртият син на покойния крал Дерон Добрия, Втория с това име, който беше седял на Железния трон двайсет и пет години, докато не го взе Големият пролетен мор.
— За повечето хора Егон Таргариен се върна в Летен замък с брат си Дерон след турнира при Ашфордски лъг — напомни Дънк на момчето. — Баща ви не искаше да се разчуе, че скиташ из Седемте кралства с някакъв странстващ рицар. Тъй че хайде да не слушаме повече за ботуша ти.
Само един поглед получи за отговор. Ег имаше големи очи и обръснатата му глава ги правеше някак си още по-големи. В сумрака на осветеното от лампа мазе изглеждаха черни, но на по-добра светлина можеше да се види истинският им цвят: тъмновиолетови, та чак морави. „Валириански очи“, помисли Дънк. Във Вестерос малцина освен хората от кръвта на дракона имаха очи с такъв цвят или коса, която блестеше като ковано злато и кичури сребро, сплетени в едно.
Докато плаваха надолу по Зелената кръв, момичета сирачета си играеха, като търкаха бръснатата глава на Ег за късмет. От това момчето се изчервяваше като нар.
— Момичетата са толкова глупави — казваше. — Следващото, което ме пипне, ще иде в реката.
На Дънк му се наложи да отвърне:
— Тогава аз ще те пипна. Така ще те перна през ухото, че ще чуваш звънци цял лунен кръг.
Това само подсили дързостта на момчето.
— По-добре звънци, отколкото глупави момичета — опъна се Ег, но така и не хвърли никое в реката.
Дънк стъпи в коритото и се отпусна вътре. Водата го покри до брадичката. Все още беше почти вряла, макар камъкът отдолу да беше хладък. Дънк стисна зъби, за да не изохка. Ако го направеше, момчето щеше да се изсмее. Ег обичаше водата в банята му да е пареща.
— Трябва ли ви още вряла вода, сир?
— Така е добре. — Дънк затърка ръцете си и загледа как мръсотията се свлича на дълги сиви ивици. — Подай ми сапуна. А, и една четка с дълга дръжка също. — Мисълта за косата на Ег го подсети, че неговата е мръсна. Пое си дълбоко дъх и се пъхна под водата, за да я накисне добре. Когато отново се вдигна и разплиска вода, Ег стоеше до коритото със сапуна и четката за тимарене на коне. — Имаш косми на бузата — подхвърли Дънк, след като взе сапуна. — Два. Ей там, под ухото. Гледай да ги махнеш следващия път, като си бръснеш главата.
— Добре, сър. — Откритието, изглежда, зарадва момчето.
„Явно си мисли, че малко брада го прави мъж.“ Дънк си беше помислил същото, когато за пръв път откри, че на горната му устна е израснал малко мъх. „Опитах да го обръсна с камата и за малко щях да си порежа носа.“
— Иди поспи — каза на Ег. — Няма да ми трябваш повече до заранта.
Доста време му отне, докато изтърка всичката мръсотия и пот. След това остави сапуна, изпъна се колкото можеше и затвори очи. Водата вече беше изстинала. След дивашкия зной през деня това беше добре дошло. Кисна, докато стъпалата и пръстите му се набръчкаха и водата стана сива и студена, и чак тогава излезе с неохота.
Макар на двамата с Ег да им бяха дали сламеници долу в мазето, Дънк предпочиташе да спи горе на покрива. Въздухът беше по-свеж там и понякога имаше и ветрец. А и не се налагаше да се бои от дъжд в тази суша.
Ег вече беше заспал. Дънк се качи на покрива. Легна на гръб, с ръце под главата, и се вторачи в небето. Звездите бяха навсякъде, хиляди и хиляди. Напомниха му за една нощ на Ашфордски лъг, преди да почне турнирът. Беше видял падаща звезда в онази нощ. Падащите звезди уж носеха късмет на човек, тъй че беше казал на Тансел да му я нарисува на щита, но Ашфорд не му беше донесъл голям късмет. Преди турнирът да свърши, за малко да загуби ръка и крак, а трима добри мъже бяха загубили живота си. „Спечелих скуайър обаче. Ег беше с мен, когато потеглих от Ашфорд. Това е единственото добро, което излезе от цялата работа.“
Надяваше се тази нощ да не падат звезди.
Имаше червени планини в далечината и бели пясъци под краката му. Дънк копаеше, забиваше лопата в сухата нагорещена земя и мяташе през рамо ситния пясък. Правеше дупка. „Гроб — мислеше си, — гроб за надеждата.“ Трима дорнски рицари стояха наблизо, гледаха и му се присмиваха. По-настрани чакаха търговците с мулетата, фургоните и пясъчните шейни. Искаха да тръгват, но той не можеше да тръгне, преди да е погребал Кестен. Нямаше да остави стария си приятел на змиите, скорпионите и пясъчните кучета.