Кестен беше умрял в дългия преход от Принцовия проход към Вайт, с Ег на гърба му. Предните му крака просто се огънаха под него и той клекна, полегна настрани и умря. Трупът му лежеше проснат до дупката. Вече се беше вкочанил. Скоро щеше да замирише.
Дънк плачеше, докато копаеше, а дорнските рицари се смееха.
— Водата е скъпоценна в пустинята, не бива да я хабите, сир — подхвърли един.
Друг се изкиска и рече:
— Защо плачеш? Беше само един кон, кранта при това.
„Кестен — помисли си Дънк, докато копаеше. — Казваше се Кестен и ме носи на гърба си години наред, и никога не се огъна.“ Старият скопец изглеждаше жалък до охранените и с гладък косъм пустинни коне, които яздеха дорнците, с изящните им глави, дълги шии и развети гриви, но беше дал всичко, което можеше да даде.
— Плачеш за някакъв крантав кон? — каза сир Арлън със старческия си глас. — Е, момче, изобщо не плака за мен, който те сложи на гърба му. — Засмя се тихо, за да покаже, че не иска да го обиди с укора си. — Дънк дръвника, тъп като стена на замък.
— Той и за мен не проля сълзи — каза от гроба сир Белор Копиетрошача. — Макар да бях неговият принц, надеждата на Вестерос. Боговете изобщо не бяха искали да умра толкова млад.
— Баща ми беше едва на трийсет и девет — каза принц Валар. — Дадено му беше да стане велик крал, най-великия след Егон Дракона. Защо трябваше боговете да вземат него, а да оставят теб? — Младият принц имаше светлокафявата коса на баща си, но със сребристозлатен кичур през нея.
„Вие сте мъртви — искаше му се да изкрещи, — и тримата сте мъртви, защо не ме оставите на мира?“ Сир Арлън беше умрял от настинка, принц Белор от удара, който брат му му беше нанесъл в съда на седемте на Дънк, синът му Валар — по време на Големия пролетен мор. „Не съм виновен за това. Бяхме в Дорн, изобщо не знаехме дори.“
— Ти си луд — каза му старецът. — Няма да копаем дупка за теб, когато се убиеш с тази твоя глупост. Сред пясъците човек трябва да пести водата.
— Вървете си, сир Дънкан — каза Валар. — Махайте се.
Ег му помагаше в копаенето. Момчето нямаше лопата, разполагаше само с ръцете си и пясъкът се изсипваше в гроба толкова бързо, колкото копаеха. Беше все едно да се опитваш да изровиш дупка в морето. „Трябва да продължавам да копая — казваше си Дънк, макар гърбът и раменете да го боляха от усилието. — Трябва да го заровя дълбоко, за да не могат кучетата да го намерят. Трябва да…“
— … да умреш ли? — каза тъпакът Големия Роб от дъното на гроба. Легнал там, неподвижен и изстинал, с раздрана червена рана в корема, изобщо не изглеждаше голям.
Дънк спря и го зяпна.
— Ти не си мъртъв. Ти спиш долу в мазето. — Обърна се към сир Арлън за помощ. — Кажете му, сир. Кажете му да излезе от гроба.
Само че над него изобщо не стоеше сир Арлън от Пенитрий, беше сир Бенис от Кафявия щит. Кафявият рицар само се изкиска и рече:
— Дънк дръвника. Изкормването е бавно, но сигурно. Не знам някой да е оживял с изсипани черва.
На устните на Роб изби пяна. Той се обърна, изплю я и белите пясъци я изпиха. Треб стоеше до него със стрела в окото и от него бавно капеха червени сълзи. И Мокрия Уат беше там, с разцепена глава, и старият Лем, и Пейт със зачервените очи, и всички останали. „Всички са дъвкали горчивец с Бенис“, помисли отпърво Дънк, но после осъзна, че от устите им капе кръв. „Мъртви са — помисли си, — всички са мъртви“, а кафявият рицар се изсмя с магарешкия си смях.
— Да, тъй че се хващай за работа. Още гробове имаш да изкопаеш, дръвнико. Осем за тях и един за мен, и един за стария сир Негодния, и още един накрая, за плешивото ти момче.
Лопатата се изплъзна от ръцете на Дънк.
— Ег — извика той, — бягай! Трябва да бягаме!
Но пясъците поддаваха под краката им. Когато момчето се опита да изпълзи от дупката, ронещите й се страни поддадоха и се свлякоха. Дънк видя как пясъкът засипа момчето и го погреба, докато то отваряше уста да извика. Помъчи се да го измъкне, но пясъците се издигаха около него, дърпаха го надолу в гроба, запълваха устата му, носа, очите…
След разсъмване сир Бенис се захвана да учи новобранците да оформят стена от щитове. Строи ги осмината плътно, рамо до рамо — щитовете им се допираха и върховете на копията щръкнаха между тях като дълги остри дървени зъби. После Дънк и Ег яхнаха и връхлетяха срещу тях.