Майстер отказа да се доближи на повече от десет стъпки от копията и рязко спря, но Гръм беше обучен за това. Големият боен кон настъпи с грохот напред и набра скорост. Кокошките се разхвърчаха под краката му, запляскаха и закудкудякаха. Паниката им май се оказа заразителна. Големия Роб отново беше първият, който пусна копието си и побягна, като остави празнина в средата на стената. Вместо да стегнат редицата, другите воини на Стендфаст се разбягаха с него. Гръм нагази върху захвърлените им щитове, преди Дънк да е успял да го озапти. Оплетени клони запращяха и се прекършиха под подкованите му с желязо копита. Сир Бенис избълва низ люти ругатни, докато пилци и селяни се пръскаха във всички посоки. Ег се бореше мъжествено да удържи смеха си, но накрая загуби битката.
— Достатъчно. — Дънк задържа Гръм на място, развърза шлема си и го смъкна. — Ако направят това в битка, ще ги избият до един.
„И теб и мен също най-вероятно.“ Утрото вече беше горещо и се чувстваше мокър и лепкав все едно изобщо не се беше къпал. Главата му пулсираше и не можеше да забрави съня, който беше сънувал предната нощ. „Изобщо не стана така — помъчи се да се увери. — Не беше така.“ Кестен беше издъхнал по време на дългата суха езда към Вайт, тази част беше вярна. Двамата с Ег яздеха заедно на Гръм, докато братът на Ег не му даде Майстер. Останалото обаче…
„Изобщо не плаках. Може да съм искал, но не плаках.“ Искаше и да погребе коня, но дорнците нямаше да чакат.
— Пясъчните кучета трябва да ядат и да хранят кутретата си — каза един от дорнските рицари, докато помагаше на Дънк да свали седлото и такъмите от мъртвия кон. — Плътта му ще нахрани кучетата или пясъците. До една година костите му ще са се разпаднали. Това е Дорн, приятелю.
Като си го спомни, Дънк неволно се зачуди кой ли ще се храни с плътта на Уат, и на другия Уат, и на третия Уат. „Може би има пъстри риби под Пъстрата вода.“
Подкара Гръм до кулата и слезе от коня.
— Ег, помогни на сир Бенис да ги съберете и ги върнете тук. — Тикна шлема си в ръцете на момчето и закрачи към стъпалата.
Сир Юстас го посрещна в полутъмната си дневна.
— Това не стана добре.
— Не стана, милорд — отвърна Дънк. — Няма да свършат работа.
„Един заклет меч дължи на господаря си служба и подчинение, но това е лудост.“
— Беше им първият път. Бащите и братята им бяха също толкова зле или още по-зле, когато започнаха обучението си. Синовете ми работеха с тях, преди да тръгнем да помогнем на краля. Всеки ден, цели две седмици. Направиха войници от тях.
— А когато дойде битката, милорд? — попита Дънк. — Как се справиха тогава? Колко от тях се върнаха у дома с вас?
Старият рицар го изгледа продължително.
— Лем — отрони накрая. — И Пейт, и Дейк. Дейк ни събираше продоволствие. Беше най-добрият снабдител, когото съм познавал. Никога не вървяхме с празни кореми. Трима се върнаха, сир. Трима и аз. — Мустакът му потрепери. — Може да отнеме повече от две седмици.
— Милорд. Жената може да дойде тук още утре, с всичките си хора — каза Дънк. — „Добри момци са, но скоро ще са мъртви момци, ако тръгнат срещу рицарите на Колдмоут.“ — Трябва да има някакъв друг начин.
— Някакъв друг начин. — Пръстите на сир Юстас леко пробягаха по щита на Малкия лъв. — Няма да получа правосъдие от лорд Роуан, нито от този нов крал… — Старецът сграбчи Дънк за ръката под лакътя. — Сещам се, че едно време, когато управляваха зелените крале, човек можеше да плати на друг кръвнина, ако си убил някое от животните или селяните му.
— Кръвнина ли? — попита Дънк подозрително.
— Някакъв друг начин, както каза ти. Имам малко заделени монети. Нали е само малко кръвчица на бузата, както твърди сир Бенис. Бих могъл да платя на човека един сребърен елен и три на жената за оскърблението. Бих могъл, и ще го направя… стига тя да развали бента. — Старецът се намръщи. — Не мога да ида при нея обаче. Не и в Колдмоут. — Тлъста черна муха бръмна около главата му и кацна на ръката му. — Замъкът беше наш някога. Знаехте ли това, сир Дънкан?
— Да, милорд. — Сам Гърбиците му го беше казал.
— За хиляда години преди Завоеванието ние сме били Пазителите на Северните покрайнини. Двайсетина по-малки лордове са ни били васали, и сто оземлени рицари. Имали сме четири замъка и наблюдателни кули на хълмовете, за да предупреждават за идването на враговете ни. Колдмоут е най-големият. Лорд Первин Озгри го е вдигнал, Первин Гордия.
— След Полето на огъня Планински рай е преминал от крале на стюарди, а Озгри западнали и се стопили. Синът на Егон, крал Мегор, ни отнел Колдмоут, когато лорд Ормънд Озгри се изказал против потискането на Звездите и мечовете, както се наричали Клетниците и Синовете на Воина. — Гласът му беше станал хриплив. — Има един пъстър лъв, всечен в камъка над портите на Колдмоут. Баща ми ми го показа първия път, когато ме взе със себе си да гостуваме на стария Рейнард Уебър. Аз на свой ред го показах на синовете си. Адам… Адам служи в Колдмоут като паж и скуайър и между него и дъщерята на лорд Виман се разпали… известна… обич. Тъй че един зимен ден облякох най-богатите си дрехи и отидох при лорд Виман да предложа женитба. Отказът му беше учтив, но на тръгване чух как се смееше със сир Лукас Инчфилд. Повече не се върнах в Колдмоут след това, освен веднъж, когато оная жена дръзна да отвлече един от хората ми. Когато ми казаха да потърся горкия Лем на дъното на рова…