— Нямам лютня. — Дънк се навъси. — А оная нощ, когато прекалих с пиенето в Дъсченото градче, ти ми каза, че пея като вол, въргалящ се в кал.
— Бях забравил, сир.
— Как може да си забравил?
— Казахте ми да забравя, сир — отвърна Ег съвсем невинно. — Казахте ми, че ще ме пернете през устата следващия път, когато го спомена.
— Пеене няма да има. — Даже и да имаше глас за това, единствената песен, която знаеше цялата, беше „Мечокът и красивата девица“. Едва ли щеше да спечели лейди Уебър с такава песен. Котелът отново кипна. Довлякоха го до коритото и го обърнаха.
Ег извади вода от кладенеца да го напълни за трети път.
— Най-добре да не ядете никаква храна, нито да пиете в Колдмоут, сир. Червената вдовица е отровила всичките си мъже.
— Няма да се женя за нея. Тя е благородна дама, а аз съм Дънк от Квартала на бълхите, забрави ли? — Дънк се намръщи. — Колко точно мъже е имала, знаеш ли?
— Четирима — отвърна Ег. — Но е без деца. Всеки път, когато роди, през нощта идва демон и отвлича роденото. Жената на Сам Гърбиците казва, че продавала бебетата си неродени на Господаря на Седемте ада, за да я учи на черните си изкуства.
— Благородните дами не се забъркват с черни изкуства. Те танцуват, пеят и везат.
— Може да танцува с демони и да везе зли магии — заяде се Ег. — А вие откъде знаете какво правят благородните дами, сир? Лейди Вайт беше единствената, която изобщо сте познавали.
Беше нахално, но вярно.
— Може да не познавам благородни дами, но познавам едно момче, което си проси хубаво перване зад врата. — Дънк се потърка по врата. След цял ден в ризница винаги ставаше твърд като дърво. — Ти си познавал кралици и принцеси. Те танцуваха ли с демони и занимаваха ли се с черни изкуства?
— Лейди Шиера го прави. Любовницата на Блъдрейвън. Къпе се в кръв, за да поддържа красотата си. А сестра ми Рае веднъж сипа любовно биле в питието ми, за да се оженя за нея вместо за сестра ми Даела.
Ег говореше така, все едно такова кръвосмешение беше най-нормалното нещо на света. „За него е нормално.“ Таргариените се бяха женили брат за сестра стотици години, за да опазят чиста кръвта на дракона. Макар последният дракон да беше умрял преди Дънк да се роди, драконовите крале продължаваха да съществуват. „Може би боговете нямат нищо против да се женят за сестрите си.“
— Билето подейства ли? — попита Дънк.
— Щеше — отвърна Ег. — Но аз го изплюх. Не искам жена, искам да съм рицар от Кралската гвардия и да живея само за да служа и да защитавам краля. Кралската гвардия се заклеват да не се женят.
— Това е благородно, но като станеш по-голям, може би ще разбереш, че предпочиташ да имаш момиче вместо бял плащ. — Мислеше си за Тансел Много високата и как му се беше усмихнала при Ашфорд. — Сир Юстас каза, че съм от този тип мъже, за какъвто се е надявал да омъжи дъщеря си. Казвала се Алисан.
— Тя е мъртва, сир.
— Знам, че е мъртва — отвърна Дънк ядосано. — Ако беше жива, рече той. Ако беше жива щяло да му хареса тя да се омъжи за мен. Или за някой като мен. Никога досега лорд не ми е предлагал дъщеря си.
— Тя е умряла дъщеря. И Озгри може да са били лордове в стари времена, но сир Юстас е само един оземлен рицар.
— Знам какво е. Искаш ли да те перна зад врата?
— Ами, по-добре едно перване, отколкото жена — каза Ег. — Особено умряла жена, сир. Котелът завря.
Занесоха водата до коритото и Дънк свали туниката си.
— Ще облека дорнската си туника за Колдмоут. — Беше от пясъчна коприна, най-хубавата дреха, която имаше, изрисувана с бряста му и падащата звезда.
— Ако я облечете за ездата, цялата ще се е запотила, сир — каза Ег. — Сложете си тази, която носихте днес. Ще взема другата и можете да се преоблечете, като стигнем замъка.
— Преди да стигна замъка. Ще изглеждам глупаво да се преобличам пред подвижния мост. И кой е казал, че идваш с мен?
— Един рицар е по-внушителен, когато е със скуайър.
Беше вярно. Момчето имаше добър усет за такива неща. „Би трябвало. Служил е две години като паж в Кралски чертог.“ Все пак на Дънк не му се искаше да го въвлича в опасност. Имаше представа що за посрещане го очаква в Колдмоут. Ако тази Червена вдовица беше толкова опасна, колкото разправяха, можеше да свърши в клетка за врани като онези двамата, които бяха видели на пътя.
— Ще останеш да помагаш на Бенис със селяните — каза той. — И не ме гледай толкова намусено. — Смъкна бричовете си и влезе в коритото с вдигащата пара вода. — Сега иди да поспиш и ме остави да се изкъпя. Няма да идваш с мен, и толкова.