— Аз го обучавам — защити се Дънк.
— И кой още? Бенис? Старият Озгри? Пилците?
Имало беше дни, когато Дънк пращаше Ег да гони пилците. „Помага му да стане по-бърз“, помисли си той, но знаеше, че ако го каже, тя ще се изсмее. Разсейваше го с чипото си носле и луничките. Напомни си защо го беше пратил сир Юстас тук.
— Мечът ми е заклет на милорд Озгри, милейди.
— Така да бъде, сир. Да поговорим за по-неприятни неща. — Лейди Роан подръпна плитката си. — Не търпим нападения над Колдмоут и хората му. Тъй че, кажете ми, защо да не заповядам да ви зашият в чувал?
— Дойдох за преговори — напомни й той — и пих от виното ви. — Все още усещаше вкуса му в устата си, щедър и сладък. Дотук не го беше отровило. Може би точно виното го одързости. — А и нямате достатъчно голям чувал за мен.
За негово облекчение шегата му я накара да се усмихне.
— Имам няколко, които са достатъчно големи за Бенис обаче. Майстер Серик твърди, че лицето на Уолмър е било посечено почти до костта.
— Сир Бенис изтърва нервите си с човека, милейди. Сир Юстас ме прати тук, за да платя кръвнината.
— Кръвнината? — Тя се засмя. — Стар човек е, знам, но не бях осъзнавала, че е чак толкова стар. Нима си мисли, че живеем във Века на героите, когато един човешки живот е бил оценяван на не повече от кесия сребърници?
— Копачът не беше убит, милейди — напомни й Дънк. — Никой не беше убит, доколкото видях. Лицето му беше порязано, нищо повече.
Пръстите й заиграха небрежно по плитката.
— Сир Юстас на колко оценява бузата на Уолмър?
— Един сребърен елен. И три за вас, милейди.
— Сир Юстас предлага скъперническа цена за честта ми, макар че три елена е по-добре от три пилета, признавам. Ще направи по-добре, ако ми предаде Бенис за наказание.
— Ще включва ли чувала, за който споменахте?
— Би могло. — Нави плитката около ръката си. — Озгри може да задържи среброто си. Само кръв може да изплати кръв.
— Е, може да сте права, милейди — отвърна Дънк. — Но защо не повикате човека, когото Бенис поряза, и не го попитате дали няма да избере сребърен елен вместо Бенис в чувал?
— О, среброто ще избере, ако не може да получи и двете. Не се съмнявам в това, сир. Но изборът не е негов. Сега става въпрос за лъва и паяка, не за бузата на някакъв си селянин. Бенис искам аз и Бенис ще получа. Никой не нарушава земите ми и не наранява мои хора, и не се измъква, за да се присмива после.
— Ваше благородие наруши земята на Стендфаст и нарани негов човек — каза Дънк, преди да се е усетил.
— Нима? — Тя отново подръпна плитката си. — Ако имате предвид крадеца на овце, той беше прословут с пакостите си. Два пъти се оплаках на Озгри, но той не направи нищо. Трети път не моля. Кралският закон ми дава властта да затварям и беся.
На това отговори Ег.
— На вашите земи — настоя момчето. — Кралският закон дава на лордовете властта да затварят и бесят на своите земи.
— Умно момче — отвърна тя. — Щом знаеш толкова много, трябва да знаеш и че оземлените рицари нямат никакво право да наказват без разрешението на своя лорд сеньор. — Обърна се към Дънк. — Ако сир Юстас ми предаде Бенис, ще му отрежа нося, и това ще е всичко. Ако се наложи да дойда и да го пленя, не давам такова обещание.
На Дънк изведнъж му призля.
— Ще му кажа, но той няма да ви предаде сир Бенис. — Поколеба се за миг. — Язът е причината за цялата неприятност. Ако ваше благородие се съгласи да го съборите…
— Невъзможно — заяви младият майстер до лейди Роан. — Колдмоут изхранва двайсет пъти повече крепостни от Стендфаст. Нейно благородие има поля с жито, овес и ечемик, и всичко съхне от сушата. Има няколко овощни градини, ябълки, кайсии и три сорта круши. Има крави за отелване, петстотин глави овце и развъжда най-добрите коне в Предела. Имаме дванайсет кобили, които скоро ще се ожребват.
— Сир Юстас също има овце — каза Дънк. — Има пъпеши в полята, боб и ечемик, и…
— Вие взимате водата за рова! — извика Ег.
„Тъкмо щях да кажа за рова“, помисли Дънк.
— Ровът е съществен за защитата на Колдмоут — настоя майстерът. — Предлагате лейди Роан да се остави без защита в такива несигурни времена като тези?
— Ами… един сух ров все пак си е ров — каза Дънк. — А милейди има здрави стени, с предостатъчно хора, които да ги бранят.
— Сир Дънкан — отвърна лейди Роан, — бях десетгодишна, когато черният дракон се надигна. Помолих баща си да не се излага на риск или поне да остави съпруга ми. Кой щеше да ме защити, ако си отидеха двамата мъже в живота ми? А той ме качи на зъберите и ми посочи силните звена на Колдмоут. „Поддържай ги здрави — каза — и те ще те опазят. Ако се грижиш за защитата си, никой няма да ти навреди.“ Първото, което показа, беше ровът. — Погали лицето си с края на плитката. — Първият ми съпруг загина на полето Червената трева. Баща ми ми намери другите, но Странника взе и тях. Вече не разчитам на мъжете, колкото и предостатъчни да изглеждат. Разчитам на камък, стомана и вода. Разчитам на ровове, сир, и моят няма да пресъхне.