— Това, което е казал баща ви, е много добре — каза Дънк. — Но не ви дава правото да вземете водата на Озгри.
Тя дръпна плитката си.
— Сир Юстас, предполагам, ви е казал, че потокът е негов.
— От хиляда години — отвърна Дънк. — Наречен е Пъстрата вода. Това е ясно.
— Така е. — Тя дръпна плитката отново. И още веднъж. И още веднъж. — Както реката е наречена Мандър, макар Мандърли да са изтласкани от бреговете й преди хиляда години. Планински рай все още е „планински рай“, макар че последният Градинар е умрял на Полето на огъня. Скалата на Кастърли гъмжи от Ланистъри, а Кастърли не може да се намерят никъде. Светът се променя, сир. Тази „Пъстра вода“ извира от хълмовете Подковата, които са изцяло мои, доколкото видях последния път. Водата също е моя. Майстер Серик, покажете му.
Майстерът слезе от подиума. Не можеше да е по-възрастен от Дънк, но в сивия си халат и с веригата на шията излъчваше трезва мъдрост, неприсъща за годините му. Държеше стар пергамент.
— Вижте сам, сир — каза той, след като го разгъна и го подаде на Дънк.
„Дънк дръвника, тъп като стена на замък.“ Усети, че се изчервява отново. Взе колебливо пергамента и погледна намръщено написаното. Нито дума не можа да разбере, но позна восъчния печат под пищния подпис отдолу. Триглавият дракон на дома Таргариен. „Кралският печат.“ Гледаше някакъв кралски декрет. Завъртя глава наляво-надясно, за да си помислят, че чете.
— Има една дума тук, която не мога да разчета. Ег, ела погледни, имаш по-остър поглед от мен.
Момчето притича до него.
— Коя дума, сир? — Дънк посочи. — Тази ли? О. — Момчето прочете, вдигна очи и кимна леко на Дънк.
„Потокът е. Тя има документ.“ Все едно го удариха с юмрук в корема.
— Това… Трябва да има някаква грешка. Синовете на стареца са умрели в служба на краля. Защо негово величество ще му го отнеме?
— Ако крал Дерон не беше толкова милостив, щеше да е загубил и главата си.
За миг Дънк се обърка.
— Какво искате да кажете?
— Иска да каже, че сир Юстас Озгри е бунтовник и изменник — каза майстер Серик.
— Сир Юстас избра черния дракон пред червения с надеждата, че един крал Блекфир може да му възстанови земите и замъците, които Озгри загубиха под управлението на Таргариените — каза лейди Роан. — Най-вече искаше Колдмоут. Синовете му платиха за измяната с кръвта си. Когато прибра костите им и предаде дъщеря си на кралските хора за заложница, жена му се хвърли от върха на кулата Стендфаст. Сир Юстас каза ли ви това? — Усмивката й бе тъжна. — Не, не мисля.
„Заклел си меча си на изменник, дръвнико. Ял си хляба на изменник и си спал под покрива на изменник.“
— Черният дракон — заговори той предпазливо, — черният дракон… било е преди петнайсет години. А това е сега и има суша. Дори да е бил бунтовник някога, все пак сир Юстас има нужда от вода.
Червената вдовица стана и приглади полите си.
— Тогава най-добре да се моли за дъжд.
В този момент Дънк си спомни думите на Озгри на сбогуване в леса.
— Ако не желаете да му отстъпите част от водата заради него, направете го заради сина му.
— Заради сина му?
— Адам. Служил е тук като паж и скуайър на баща ви.
Лицето на лейди Роан се вкамени.
— Приближете се.
Той не знаеше какво друго да направи, тъй че се подчини. Подиумът я правеше с цяла стъпка по-висока, но въпреки това Дънк се извисяваше над нея.
— На колене — каза му и той коленичи.
Шамарът, който му зашлеви, беше безпощаден и ръката й се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. Бузата му пламна и той усети вкуса на кръв в устата си от скъсана устна, но не го нарани сериозно. За миг му мина през ума да я сграбчи за дългата червена плитка, да я дръпне на скута си и да я напердаши по задника като глезено дете. „Ако го направя, ще запищи и двайсет рицари ще нахлуят да ме убият.“
— Смеете да ме умолявате в името на Адам! — Ноздрите й се бяха разширили. — Напуснете Колдмоут, сир. Веднага.