— Може и така да е, милорд — каза Дънк. — Но нещата са станали както са станали. Било е преди години и вие сте били помилвани.
— Да, бяхме помилвани. Стига да сгънем коляно и да му дадем заложници, за да гарантират бъдещата ни вярност. Така прости Дерон на изменниците и бунтовниците. — В гласа му имаше горчивина. — Откупих главата си с живота на дъщеря ми. Алисан беше на седем, когато я отведоха в Кралски чертог, и на двайсет, когато умря като мълчалива сестра. Отидох веднъж в Кралски чертог да я видя и тя не пожела дори да ми проговори, на собствения си баща. Кралската милост е отровен дар. Дерон Таргариен ми остави живота, но ми отне гордостта, мечтите и честта. — Ръката му потрепери и виното се плисна на скута му, но старецът не забеляза. — Трябваше да отида в изгнание с Горчивата стомана или да умра до синовете си и скъпия ми крал. Това щеше да е достойна смърт за един пъстър лъв, потомък на толкова много горди владетели и могъщи воини. Милостта на Дерон ме унизи.
„Черният дракон изобщо не е умрял в сърцето му“, осъзна Дънк.
— Милорд?
Беше гласът на Ег. Момчето беше влязло, докато сир Юстас говореше за смъртта си. Старият рицар примига към него все едно го виждаше за първи път.
— Да, момко? Какво има?
— Ако благоволите… Червената вдовица твърди, че сте се разбунтували, за да вземете замъка й. Това не е вярно, нали?
— Замъкът? — Изглеждаше объркан. — Колдмоут… Колдмоут ми беше обещан от Демън, да, но… не беше за облаги, не…
— Тогава защо? — попита Ег.
— Защо? — Сир Юстас се намръщи.
— Защо сте станали изменник? Ако не е било просто заради замъка.
Сир Юстас изгледа Ег продължително, преди да му отвърне.
— Ти си още момче. Няма да разбереш.
— Е, може да се опитам — каза Ег.
— Измяната… е само дума. Когато двама принцове се бият за трон, на който може да седне само единият, великите лордове и простите хора трябва да изберат. А когато битката свърши, победителите ще бъдат възхвалени като верни и предани мъже, докато победените ще бъдат запомнени завинаги като бунтовници и изменници. Това беше съдбата ми.
Ег помисли малко.
— Да, милорд. Само че… Крал Дерон беше добър човек. Защо е трябвало да изберете Демън?
— Дерон… — Името прозвуча леко размазано и Дънк разбра, че сир Юстас е почти пиян. — Дерон беше изпит и изгърбен, с малко коремче, което се поклащаше, когато вървеше. Демън стоеше изправен и горд, а коремът му беше плосък и твърд като дъбов щит. И можеше да се бие. С брадва, с пика или с боздуган не отстъпваше на най-добрите рицари, които познавах, но с меча беше самият Воин. Когато принц Демън вземеше Блекфир в ръката си, нямаше друг мъж равен на него… нито Улрик Дейн със Зора, нито дори Драконовия рицар с Тъмна сестра.
— Можеш да познаеш един човек по приятелите му, Ег. Дерон се обкръжи с майстери, септони и певци. Винаги имаше жени, които да шепнат в ухото му, и дворът му беше пълен с дорнци. И как не, след като беше взел дорнска жена в ложето си и продаде собствената си мила сестра на принца на Дорн, макар тя да обичаше Демън? Дерон носеше същото име като Младия дракон, но когато дорнската му жена роди син, нарече детето Белор, на най-немощния крал, седял някога на Железния трон…
— Демън обаче… — Сир Юстас спря за момент. — Демън не беше по-набожен, отколкото трябва да е един крал, и всички велики рицари на кралството се стекоха при него. Лорд Блъдрейвън би го устроило, ако имената на всичките тези рицари бъдат забравени, но аз помня. Роб Рейни, Гарет Сивия, сир Обри Амброуз, лорд Гормън Пийки, Черния Бирън Цветята, Червените бивни, Метеора… Горчивата стомана! Питам те, имало ли е някога друга такава благородна компания, такъв списък от герои?
— Защо ли, момче? — продължи старецът. — Попита ме защо. Защото Демън беше по-добрият мъж. Старият крал също го разбра. Даде меча си на Демън. Блекфир, меча на Егон Завоевателя, оръжието, което всеки крал Таргариен е владял от Завоеванието насам… сложи този меч в ръката на Демън в деня, в който го помаза в рицарство, дванайсетгодишно момче.
— Баща ми казва, че е било защото Демън умеел да борави с меча, а Дерон — никак — каза Ег. — Защо да даваш кон на човек, който не може да язди? Мечът не е кралството, така казва.
Ръката на стария рицар потрепери толкова силно, че виното от сребърната чаша се разплиска.
— Баща ти е глупак.
— Не е!
Лицето на Озгри се изкриви от гняв.