— Зададе ми въпрос и аз отговорих, но наглост няма да търпя. Сир Дънкан, трябва да пердашите това момче по-често. Много още има да се желае по възпитанието му. Ако се наложи аз да го направя, ще…
— Не — прекъсна го Дънк. — Няма да го направите, сир. — Вече беше решил. — Тъмно е. Ще напуснем на разсъмване.
Сир Юстас го зяпна стъписано.
— Напускате?
— Стендфаст. Службата при вас. — „Ти ни излъга. Наричай го както искаш, но в това няма доблест.“ Развърза наметалото, нави го и го постави в скута на стареца.
Озгри присви очи.
— Онази жена ли ви предложи служба? Напускате ме заради ложето на онази курва?
— Не знам дали е курва — отвърна Дънк. — Нито дали е вещица, отровителка и всички ония неща. Но каквото и да е тя, е все едно. Тръгваме за плетовете, не за Колдмоут.
— Крайпътните канавки искате да кажете. Напускате ме, за да скитате из горите като вълци, да дебнете честни хора по пътищата. — Ръката му трепереше. Чашата изпадна от пръстите му и виното се разля, щом се изтъркаля по пода. — Вървете тогава. Не искам да ви виждам повече. Не трябваше изобщо да ви взимам. Махайте се!
— Както кажете, сир. — Дънк махна с ръка и Ег го последва.
Тази последна нощ Дънк поиска да е колкото може по-далече от Юстас Озгри, тъй че спаха в мазето, сред останалото жалко войнство на Стендфаст. Беше неспокойна нощ. Лем и Пейт хъркаха, единият силно, а другият — непрекъснато. Влажна пара изпълваше мазето — вдигаше се през отвора от по-дълбоките подземия долу. Дънк се мяташе и въртеше на бодливата си постеля, унасяше се и се будеше рязко в тъмното. Ухапванията, които бе получил в горите, сърбяха жестоко, а и бълхи имаше в сламата. „Ще се махнем оттук, далече от стареца и от сир Бенис, и всички останали.“ Може би беше време да заведе Ег до Летен замък, та да се види с баща си. Щеше да попита момчето за това заранта, след като се отдалечат достатъчно.
Заранта обаче изглеждаше много далечна. Главата на Дънк беше пълна с дракони, червени и черни… пълна с пъстри лъвове, стари щитове, протрити ботуши… пълна с потоци и ровове, и бентове, и пергаменти, подпечатани с големия печат на краля, които не можеше да прочете.
И тя беше там, Червената вдовица, Роан от Колдмоут. Виждаше луничавото й лице, нежните й ръце, дългата й червена плитка. Почувства се гузен. „Би трябвало да сънувам Тансел. Тансел Много високата я наричаха, но не беше много висока за мен.“ Беше нарисувала герб на щита му и той я беше спасил от Блестящия принц, но тя изчезна още преди съда на седемте. „Не е могла да понесе да види, че умирам“, често си казваше Дънк, но какво ли знаеше той? Беше тъп като стена на замък. Това, че мислеше за Червената вдовица, беше достатъчно доказателство. „Тансел ми се усмихваше, но никога не сме се прегръщали, никога не сме се целували, нито с устни по бузата дори.“ Роан поне го беше докоснала. Подутата му устна го доказваше. „Не ставай глупак. Тя не е за такива като тебе. Твърде мъничка е. Твърде умна и много опасна.“
Най-сетне се унесе и засънува. Бягаше през някаква поляна дълбоко в Леса на Уат. Тичаше към Роан, а тя пускаше стрели срещу него. Всяка стрела улучваше вярно и го пронизваше в гърдите, но болката беше някак странно сладка. Трябваше да се обърне и да избяга, но той тичаше право към нея, тичаше бавно, както винаги става в сънищата, все едно самият въздух се беше превърнал в мед. Още една стрела го порази, и още една. Стрелите в колчана й сякаш нямаха край. Очите й бяха сиви и зелени, и пълни с лукавство. „Роклята ти откроява цвета на очите ти“, искаше да й каже, но тя нямаше никаква рокля, нито пък други някакви дрехи. Малките й гърди бяха напръскани с лунички, а цицките й бяха червени и твърди като черешки. От стрелите бе заприличал на някакъв огромен таралеж, когато се олюля в краката й, но все пак успя някак да намери сила да я сграбчи за плитката. С едно здраво дръпване я смъкна отгоре си и я целуна.
Събуди се внезапно от някакъв вик.
В тъмното мазе цареше суматоха. Заехтяха ругатни и проклятия, мъже залитаха и се препъваха един в друг, и търсеха пипнешком копия или бричове. Никой не знаеше какво става. Ег намери лоената свещ и успя да я запали, за да хвърли малко светлина. Дънк първи се заизкачва по стъпалата. Едва не се сблъска с връхлетелия отгоре Сам Гърбиците. Старецът пухтеше като ковашки мях и ломотеше неразбрано. Дънк го хвана за раменете, за да не падне.
— Сам, какво става?
— Небето — проплака старецът. — Небето!
Нищо повече не можеше да се измъкне от него, тъй че всички се качиха на покрива да погледнат. Сир Юстас ги беше изпреварил. Стоеше до парапета по нощния си халат, вперил поглед в далечината.