Дънк подозираше, че възрастта на сир Арлън има повече общо с това от принца на Драконов камък, но никога не посмя да го каже. Старецът си имаше своята гордост, до самия край. „Аз съм бърз и силен. Той винаги го твърдеше. Това, което беше вярно за него, не е задължително вярно и за мен“, каза си упорито.
Докато минаваше през буренясало парче земя и премисляше шансовете си, видя зад храстите мигаща светлина на огън. „Какво е това?“ Дънк не спря, за да помисли. Мечът се озова в ръката му сякаш сам и той връхлетя с рев през тревата.
И изведнъж спря, видял момчето край огъня.
— Ти!? — Отпусна меча. — Какво правиш тук?
— Пека риба — отвърна плешивото момче. — Искаш ли?
— Исках да кажа, как стигна тук? Кон ли открадна?
— Качих се на задницата на една кола, с един, който караше агнета за масата на милорд Ашфорд.
— Е, виж тогава дали още е тук или си намери друга кола. Не те искам.
— Не можеш ме накара да се махна — отвърна нагло момчето. — Омръзна ми онзи хан.
— Няма да търпя нахалството ти — предупреди го Дънк. — Би трябвало да те метна на коня си веднага и да те закарам вкъщи.
— Ще трябва да яздиш чак до Кралски чертог — отвърна момчето. — Ще пропуснеш турнира.
„Кралски чертог.“ За миг Дънк се зачуди дали не му се подиграва, но момчето нямаше как да знае, че и той е роден в Кралски чертог. „Още един нещастник от Квартала на бълхите най-вероятно. И кой може да го вини, че иска да се махне оттам?“
Почувства се глупаво, застанал така с меча в ръка над осемгодишно сираче. Прибра го в ножницата и изгледа момчето кръвнишки, за да му даде да разбере, че няма да търпи глупости. „Би трябвало да го натупам хубаво поне“, мина му през ума, но детето изглеждаше толкова окаяно, че не можеше да се насили да му посегне. Огледа бивака си. Огънят гореше весело в спретнат каменен кръг. Конете бяха изчеткани, а дрехите му висяха от клоните на бряста и съхнеха над пламъците.
— Какво правят дрехите ми там?
— Изпрах ги — отвърна момчето. — И се погрижих за конете, запалих огъня и налових тая риба. Щях да вдигна и павилиона ти, но не можах да го намеря.
— Това ми е павилионът. — Дънк махна с ръка над главата си, към надвисналите над тях клони на високия бряст.
— Това е дърво — отвърна равнодушно момчето.
— На един истински рицар повече не му трябва. Предпочитам да спя под звездите вместо в някоя одимена палатка.
— А ако завали?
— Дървото ще ме подслони.
— Дърветата пропускат.
Дънк се засмя.
— Пропускат, да. Е, честно казано, нямам пари за павилион. А ти вземи я обърни тази риба, че ще изгори отдолу и ще остане сурова отгоре. Изобщо не ставаш за кухненски ратай.
— Мога да стана, ако искам — измърмори момчето, но обърна рибата.
— Какво е станало с косата ти? — попита Дънк.
— Майстерите я обръснаха. — Изведнъж се смути, придърпа качулката на кафявото си наметало и покри главата си.
Дънк беше чувал, че го правят понякога, за да махнат въшки, ларви или някоя болест.
— Болен ли си?
— Не. Как се казваш?
— Дънк.
Малкият нещастник се изсмя, сякаш това бе най-смешното, което беше чувал някога.
— Дънк?! Сир Дънк? Не е никакво име за рицар. Да не е краткото за Дънкан?
Дали? Старецът го беше наричал просто Дънк, доколкото можеше да си спомни, а не помнеше много от предишния си живот.
— Дънкан, да. Сир Дънкан от… — Дънк не беше имал никакво друго име, да не говорим за дом. Когато сир Арлън го беше намерил, живееше подивял из вертепите и задните улички на Квартала на бълхите. Никога не беше познавал баща си или майка си. Какво трябваше да каже? „Сир Дънкан от Квартала на бълхите“ не звучеше много рицарско. Можеше да вземе за прозвище Пенитрий, но ако го попитаха къде е това? Никога не беше ходил в Пенитрий, нито пък старецът беше говорил много за него. Намръщи се за миг и изломоти: — Сир Дънкан Високия. — Наистина беше висок, никой не можеше да го оспори, а и звучеше внушително.
Макар че малкият подлец май не мислеше така.
— Никога не съм чувал за никакъв сир Дънкан Високия.
— Всеки рицар в Седемте кралства ли знаеш?
Момчето го изгледа дръзко.
— Добрите.
— И мен ме бива. След турнира всички ще знаят, че съм от най-добрите. А ти имаш ли си име, крадецо?
Момчето се поколеба, после каза:
— Ег2.
Дънк не се засмя. „Главата му наистина прилича на яйце. Малките момчета могат да са жестоки, а порасналите мъже също.“
— Ег, би трябвало да те скъсам от бой и да те пратя да си вървиш по пътя, но истината е, че нямам павилион и нямам скуайър също така. Ако се закълнеш, че ще правиш каквото кажа, ще те оставя да ми служиш за турнира. След това… ами, ще видим. Ако реша, че си струва да те задържа, ще имаш дрехи на гърба и храна в корема. Дрехите може да са груба вълна и храната солено говеждо и солена риба, и може би сърнешко понякога, когато сме из горите, но няма да си гладен. И обещавам да не те бия, освен когато си го заслужиш.