Слънцето изгряваше от запад.
Мина много време, докато Дънк проумее какво означава това.
— Лесът на Уат гори — прошепна той.
От подножието на кулата се разнесоха ругатните на Бенис, поток от такава мръсотия, че можеше да накара и Егон Недостойния да се изчерви. Сам Гърбиците започна да се моли.
Беше много далече, за да се откроят пламъците, но червеното сияние поглъщаше половината хоризонт на запад, а над светлината звездите чезнеха. Кралската корона вече я нямаше наполовина, затулена зад було вдигащ се пушек.
„Огън и меч, каза тя.“
Пожарът горя до разсъмване. Никой в Стендфаст не спа тази нощ. Скоро им замириса на пушек и започнаха да се виждат пламъци, танцуващи в далечината като момичета с червени поли. Всички започнаха да се чудят дали пожарът ще погълне и тях. Дънк стоеше зад парапета и гледаше с пламнали очи за конници в нощта.
— Бенис — каза той, щом кафявият рицар застана до него и задъвка горчивеца си. — Теб иска тя. Може би трябва да си идеш.
— Какво, да бягам ли? — ревна Бенис. — На коня си? Все едно да се опитам да изхвърча на някое от онези проклети пилета долу.
— Тогава се предай. Само ще ти отреже носа.
— Харесвам си носа, както си е, дръвник. Да се опита да ме хване, ще видим кой какво ще отреже. — Седна, опря гръб на един от зъбците, кръстоса крака и извади брус, за да наточи меча си. Сир Юстас стоеше над него. Заговориха тихо как да поведат войната.
— Дългия Инч ще ни очаква при яза — каза старият рицар. — Тъй че ние ще им запалим посевите. Огън за огън.
Според сир Бенис точно това трябваше да направят, само че да подпалят и мелницата й в добавка.
— Тя е на шест левги оттатък замъка, Дългия Инч няма да пази там. Палим мелницата и убиваме мелничаря, това ще й струва скъпо.
Ег също слушаше. Покашля се и погледна Дънк, ококорил очи, бялото им блестеше.
— Сир, трябва да ги спрете.
— Как? — „Червената вдовица ще ги спре. Тя и онзи Лукас, Дългия Инч.“ — Само вдигат шум, Ег. Нищо не можем да направим вече.
Зората дойде със сиво небе и горещ вятър, който пареше очите. Дънк бе решил да тръгнат рано, макар че след безсънната нощ не знаеше колко далече ще стигнат. Двамата с Ег закусиха със сварени яйца, докато Бенис изкара другите на двора за тренировка. „Те са хора на Озгри, ние не сме.“ Изяде четири яйца. Сир Юстас му дължеше поне това. Ег изяде две. Поляха ги с ейл.
— Можем да идем до Светлия остров, сир — каза момчето, докато си събираха вещите. — Ако ги нападат железните хора, лорд Фарман може да търси наемници.
Беше добра идея.
— Бил ли си някога на Светлия остров?
— Не, сир. Но казват, че е светъл. Седалището на лорд Фарман — също. Казва се Бял замък.
Дънк се засмя.
— Значи отиваме в Бял замък. — Сякаш огромна тежест беше паднала от раменете му. — Ще се погрижа за конете — каза той, след като стегна на вързоп бронята си, увита с конопено въже. — Иди на покрива и ни донеси одеялата, скуайър. — Последното, което му трябваше тази сутрин, бе нов сблъсък с пъстрия лъв. — Ако видиш сир Юстас, не се разправяй с него.
— Няма, сир.
На двора Бенис беше строил новобранците с копия и щитове и се опитваше да ги научи да настъпват в редица. Кафявият рицар дори не погледна към Дънк, докато той минаваше покрай тях. „Ще ги поведе всички на смърт. Червената вдовица може да дойде всеки момент.“ Ег изхвърча от входа на кулата и затрополи по дървените стъпала с одеялата им. Над него сир Юстас стоеше скован на терасата, с ръце на перилото. Когато погледите им се срещнаха, мустакът му потрепери и той бързо извърна очи. Въздухът бе станал мъглив от носения от вятъра пушек.
Бенис беше окачил щита си на гърба — висок, от небоядисано дърво, потъмнял от безчет пластове стар лак и обрамчен с желязо. Нямаше герб, само желязна пъпка в центъра, която напомняше на Дънк за някакво огромно затворено око. „Сляпо, като него.“
— Как мислите да се биете с нея? — попита Дънк.
Сир Бенис го погледна през рамо. Устата му бе почервеняла от горчивеца.
— Не можем да задържим хълма с толкова малко копия. Трябва да е кулата. Всички се пъхаме вътре. — Кимна към вратата. — Само един вход е. Вдигаме дървените стъпала и няма как да се доберат до нас.
— Докато не си направят сами стъпала. Могат и да донесат въжета и куки, и да ви се изсипят отгоре през покрива. Освен ако просто не застанат с арбалетите и не ви нанижат със стрели, докато се опитвате да задържите вратата.
Пъпешите, Бобовете и Ечемиците слушаха всичко. Всичките им храбри приказки се бяха издухали, нищо, че вятърът отдавна беше спрял. Стояха, стиснали наострените си пръти, гледаха Дънк и Бенис и се споглеждаха.