— Тези хорица нищо няма да свършат — каза Дънк и кимна към дрипавото войнство на Озгри. — Рицарите на Червената вдовица ще ги накълцат на парчета, ако ги оставиш на открито, а копията им не вършат никаква работа вътре в кулата.
— Могат да хвърлят едно друго от покрива — каза Бенис. — Треб го бива в хвърлянето на камъни.
— Може да хвърли някой и друг камък, сигурно. Докато някой от стрелците на Вдовицата не го промуши с метална стрела.
— Сир? — Ег застана до него. — Сир, ако ще тръгваме, да го правим веднага, да не дойде Вдовицата.
Момчето беше право. „Забавим ли се, сме в капана.“ Все пак Дънк се поколеба.
— Пусни ги да си ходят, Бенис.
— Какво, да разпусна храбрите ни момци? — Бенис погледна селяците и се изсмя с магарешкия си рев. — Да не е посмял да мръдне някой оттук. Ще изкормя всеки, който се опита да бяга.
— Пробвай и ще те изкормя аз. — Дънк извади меча си. — Вървете си вкъщи, всички. Вървете си в селата и вижте дали пожарът е пощадил домовете и посевите ви.
Никой не помръдна. Кафявият рицар го зяпна онемял.
— Вървете си — обърна се Дънк отново към селяците. Сякаш някакъв бог сложи думите в устата му. „Не е Воинът. Има ли бог за глупаци?“ — Вървете си! — Този път го изрева. — Вземете си копията и щитовете, но си вървете, иначе няма да видите утрешния ден. Искате ли пак да целунете жените си? Искате ли да прегърнете децата си? Вървете си вкъщи! Оглушахте ли всички?
Не бяха. Настъпи бясна суматоха и пилците се разхвърчаха по двора. Роб Големия сгази една кокошка, когато хукна да бяга, а Пейт за малко щеше да изтърбуши Уил Боба, щом се препъна в копието си, но се разбягаха. Пъпешите тръгнаха на една страна, Бобовете на друга, Ечемиците — на трета. Сир Юстас им крещеше отгоре, но никой не го слушаше. „Глухи са поне за него“, помисли Дънк.
Докато старият рицар излезе от кулата си и се затътри надолу по стъпалата, сред пилците бяха останали само Дънк, Ег и Бенис.
— Върнете се — викна след бягащото си войнство сир Юстас. — Не съм разрешил да си ходите. Не съм ви разрешил!
— Няма смисъл, милорд — каза Бенис. — Отидоха си.
Старецът се обърна към Дънк, мустакът му затрепери от гняв.
— Нямаше право да ги отпращаш. Нямаше право! Аз им виках да спрат! И ти забраних да ги отпращаш.
— Не сме ви чули, милорд. — Ег си свали шапката и я размаха, за да развее пушека. — Кокошките кудкудякаха много силно.
Старецът седна на най-долното стъпало.
— Какво ти предложи оная жена, за да ме предадеш? — попита с разтреперан глас. — Колко злато ти даде, за да ме предадеш, да отпратиш момчетата ми и да ме оставиш сам тук?
— Не сте сам, милорд. — Дънк прибра меча си. — Спах под покрива ви и ядох от яйцата ви тази сутрин. Все още ви дължа малко служба. Няма да се изсуля, подвил опашка. Мечът ми още е тук. — Потупа дръжката.
— Един меч. — Старият рицар бавно се изправи. — Какво може да направи един меч срещу онази жена?
— Да се опита да не я пусне в земята ви, първо. — Не беше толкова уверен, колкото прозвуча.
Мустакът на стария рицар трепваше при всеки поет дъх.
— Да. По-добре да си идеш храбро, отколкото да се свиеш зад каменни стени. По-добре да умреш лъв, отколкото заек. Ние бяхме Пазителите на Северните покрайнини хиляда години. Трябва да си взема бронята.
— Не знаех, че имате опашка, сир — подметна Ег.
— Да те перна през ухото ли искаш? — Дънк му се намръщи.
— Не, сир. Искате ли бронята си?
— Да. И още нещо.
Стана дума сир Бенис да дойде с тях, но накрая сир Юстас му заповяда да остане и да пази кулата. Мечът му нямаше да е от голяма полза срещу неравната сила, пред която сигурно щяха да се изправят, а появата му щеше да разпали гнева на Вдовицата още повече.
На кафявия рицар не му трябваше много убеждаване. Дънк му помогна да разхлаби железните клинове, които крепяха най-горните стъпала. След това Бенис се качи, развърза старото конопено въже и го задърпа с все сила. Дървеното стълбище се люшна нагоре със скърцане и остави десет стъпки въздух между горното каменно стъпало и единствения вход на кулата. Пилците трябваше сами да се грижат за себе си. Яхнал долу сивия си кои, сир Юстас извика:
— Ако не се върнем до залез-слънце…
— … ще препусна за Планински рай, милорд, и ще кажа на лорд Тирел как оная жена е изгорила леса ви и ви е убила.
Дънк подкара след Ег и Майстер надолу по хълма. Старецът ги последва; бронята му тихо подрънкваше. Вдигна се вятър и наметалото му заплющя.
На мястото на Леса на Уат завариха димяща пустош. Огънят общо взето бе догорял, но тук-там все още горяха дървета, огнени островчета сред море от пепел и въглени. Изгорелите дървета стърчаха като почернели копия. Други бяха нападали по пътя на запад с овъглени и изпочупени клони, а в кухата им сърцевина тлееха мътночервени пламъци. Имаше горещи петна и по земята, и места, където димът бе надвиснал във въздуха като сива гореща вълна. Сир Юстас се закашля и Дънк се уплаши, че старецът ще трябва да се върне, но пристъпът отмина.