Дънк се насили и я изпи цялата. После сгъна пръстите на дясната си ръка, след това и на лявата. „Пръстите ми поне са в ред, и ръцете.“
— Къде… къде съм ранен?
— Къде ли не? — Майстерът изсумтя. — Счупен глезен, изкълчено коляно, счупена ключица, натъртвания… Горната част на тялото ви е позеленяла и жълта, а дясната ви ръка е тъмночервена до черна. Помислих, че и черепът ви е пукнат, но изглежда не е. И тази рана на лицето ви, сир. Ще ви остане белег, опасявам се. А, и се бяхте удавили, когато ви извадихме от водата.
— Как така съм се бил удавил?
— Не бях подозирал, че някой може да изгълта толкова много вода, дори човек голям като вас, сир. Имахте късмет, че съм железнороден. Жреците на Удавения бог знаят как да удавят човек и да го върнат, и съм проучил техните вярвания и обичаи.
„Удавен.“ Дънк понечи отново да се надигне, но силата го бе изоставила. „Удавих се във вода, която дори не стигаше до шията ми.“ Засмя се, след което простена от болка.
— А сир Лукас?
— Мъртъв. Съмнявахте ли се?
„Не.“ Съмняваше се в много неща, но не и в това. Помнеше как силата бе напуснала крайниците на Дългия Инч за миг.
— Ег — отрони той. — Искам Ег.
— Гладът е добър знак — каза майстерът. — Но сега имате нужда от сън, не от храна. Особено пък яйца.
Дънк поклати глава и веднага съжали за това.
— Ег е скуайърът ми…
— Нима? Храбро момче, и по-силно, отколкото изглежда. Той ви извлече от потока. Помогна ни да свалим и бронята ви и се вози с вас във фургона, когато ви докарахме тук. Самият той не поиска да спи, а седна до вас с меча ви на коленете си, да не би някой да се опита да ви навреди. Подозираше дори мен и настоя да опитвам всичко, с което смятам да ви храня. Странно момче, но предано.
— Къде е той?
— Сир Юстас помоли момчето да го придружи на сватбения пир. Нямаше никой друг от негова страна. Щеше да е невежливо от страна на момчето да откаже.
— Сватбен пир ли? — Дънк не разбираше нищо.
— Няма как да го знаете, разбира се. Колдмоут и Стендфаст отново се помириха след вашата битка. Лейди Роан помоли за разрешение сир Юстас да прекоси земята му и да навести гроба на Адам и той й даде това право. Тя коленичи пред къпините и заплака, а той бе толкова трогнат, че отиде да я утеши. Говориха си цялата нощ за младия Адам и благородния баща на милейди. Лорд Виман и сир Юстас бяха крепки приятели до Бунта на Блекфир. Негово благородие и милейди бяха венчани тази сутрин от нашия добър септон Сефтон. Юстас Озгри е лордът на Колдмоут и неговият пъстър лъв се вее до паяка на Уебър на всяка кула на стената.
Светът бавно закръжи около Дънк. „Отварата. Приспал ме е отново.“ Затвори очи и остави всичката болка да се изцеди от него. Чуваше тихия грак на гарваните и мърморенето им, и собствения си дъх, и още нещо също така… по-тих звук, непрестанен, тежък и някак утешителен.
— Какво е това? — промълви сънено. — Този звук?…
— Това ли? — Майстерът се заслуша. — Ами дъжд.
Видяха се едва в деня на сбогуването.
— Това е глупост, сир — възрази септон Сефтон, когато Дънк закуцука тежко с патерицата през двора, полюшвайки счупеното си стъпало. — Майстер Серик твърди, че още не сте се изцерил и наполовина, а този дъжд… най-много да хванете настинка, ако не се удавите отново. Изчакайте поне дъждът да спре.
— Може да продължи години. — Дънк беше благодарен на дебелия септон, който го бе навестявал почти всеки ден… уж да се моли за него, макар че повечето време се увличаше в приказки и клюки. Щеше да му липсва развързаният и жив език и веселата му компания, но това не променяше нищо. — Трябва да тръгвам.
Дъждът пердашеше около тях — хиляди студени сиви камшици по гърба му. Наметалото му вече беше прогизнало. Беше бялото вълнено наметало, което сир Юстас му беше дал, с карираната в зелено и златно обшивка. Старият рицар го беше натикал отново в ръцете му като дар на раздяла.
— За вашия кураж и вярна служба, сир.
Брошката, която стягаше наметалото на рамото му, също беше дар: паяк от слонова кост със сребърни крака. Късчета гранат правеха петна по гърба му.
— Дано това да не е някаква безумна авантюра да заловите Бенис — каза септон Сефтон. — Толкова сте наранен и пребит, че ще се боя за вас, ако онзи ви намери в това състояние.
„Бенис — помисли Дънк с горчивина. — Проклетият Бенис.“
Докато Дънк се беше сражавал в потока, Бенис беше вързал Сам Гърбиците и жена му, оплячкосал беше Стендфаст и беше офейкал с всички ценни вещи, които бе успял да намери, от свещи, дрехи и оръжия до старата сребърна чаша на Озгри и малко скътани монети, които старецът беше крил в дневната си зад един мухлясал гоблен. Надяваше се отново да срещне сир Бенис от Кафявия щит, а срещнеше ли го…