— Бенис ще го оставя засега.
— Къде ще отидете? — Септонът се беше задъхал. Беше много дебел и не издържаше на крачките му, въпреки че Дънк беше на патерица.
— Светлия остров. Харънхъл. Тризъбеца. Плетове за скитащи рицари има навсякъде. — Сви рамене. — Винаги ми се е искало да видя Вала.
— Валът? — Септонът замръзна на място. — Отчайвате ме, сир Дънкан! — извика след него, застанал в калта и разперил ръце под дъжда. — Молете се, сир, молете се Старицата да освети пътя ви!
Дънк продължи напред.
Тя го чакаше в конюшнята, застанала до жълтите бали сено. Роклята й беше зелена като лято.
— Сир Дънкан — каза му, щом той бутна вратата и влезе. Червената й плитка висеше отпред и краят й забърсваше бедрата й. — Хубаво е, че ви виждам на крака.
„Никога няма да ме видиш по гръб“, помисли той.
— Милейди. Какво ви води в конюшнята? Мокър ден е за езда.
— Мога да кажа същото и за вас.
— Ег ли ви каза? — „Изпроси си едно перване през ухото.“
— Радвайте се, че го направи. Иначе щях да пратя хора след вас да ви довлекат обратно. Жестоко е от ваша страна да се опитвате да се измъкнете така, без дори да сме се сбогували.
Изобщо не бе идвала при него, докато той беше под грижите на майстер Серик, нито веднъж.
— Това зелено ви стои добре, милейди. Откроява цвета на очите ви. — Дънк се подпря тромаво на патерицата. — Дойдох за коня си.
— Не е нужно да заминавате. Има място за вас тук, след като се възстановите. Капитан на стражата ми. А Ег може да стане един от скуайърите ми. Никой няма да научи кой е.
— Благодаря ви, милейди, но не. — Гръм беше в една от яслите на десетина крачки навътре. Дънк закуцука към него.
— Моля ви, премислете, сир. Времената са опасни, дори за дракони и техни приятели. Останете, докато се изцерите. — Тръгна до него. — И сир Юстас ще се зарадва. Той много ви харесва.
— Много — съгласи се Дънк. — Ако дъщеря му не беше умряла, щеше да иска да се оженя за нея. Тогава вие можехте да сте милейди майка ми. Никога не съм имал майка. Още по-малко лейди майка.
За миг лейди Роан сякаш бе готова да го зашлеви отново. „Може би просто ще ритне патерицата ми.“
— Ядосан сте ми — каза тя. — Трябва да ми позволите да поправя грешката си.
— Ами… Можете да ми помогнете да оседлая Гръм.
— Нещо друго имах наум. — Протегна ръка за неговата, опръскана с лунички ръка, а пръстите й бяха силни и тънки. „Обзалагам се, че е с лунички навсякъде.“ — Колко добре познавате конете?
— Яздя един.
— Стар боен кон. Порода за битка, бавен и със зъл нрав. Не кон за езда от място на място.
— Ако трябва да ходя от място на място, с него е, или с тези. — Посочи краката си.
— Големи крака имате. И големи длани. Мисля, че всичко трябва да е голямо по вас. Твърде голям сте за повечето кобили за езда. Ще изглеждат като понита с вас на гърба. Все пак един по-бърз кон би ви послужил добре. Голяма кобила за езда, с малко от дорнската пясъчна порода за издръжливост. — Посочи яслата срещу Гръм. — Кобила като нея.
Беше породиста, с бистри очи и дълга грива. Лейди Роан извади от ръкава си морков и я погали по главата, щом й го подаде.
— Моркова, не пръстите — каза на кобилата, преди отново да се обърне към Дънк. — Наричам я Пламък, но можете да й дадете каквото искате име. Наречете я Отплата, ако пожелаете.
Дънк беше онемял. Подпря се на патерицата и погледна кобилата с нови очи. Беше великолепна. По-добър кон от всичко, което бе имал старецът. Човек трябваше само да погледне дългите изваяни крака, за да разбере колко е бърза.
— Отгледах я за красота и бързина.
Той отново се обърна към Гръм.
— Не мога да я взема.
— Защо?
— Твърде хубава е за мен. Само я погледнете.
По лицето на Роан плъзна руменина. Тя стисна плитката си и я изви между пръстите си.
— Трябваше да се омъжа, знаеш това. Волята на баща ми… о, не бъди такъв глупак!
— Какво друго да бъда? Тъп съм като стена на замък и копеле отгоре на това.
— Вземи кобилата. Няма да те пусна да си заминеш без нещо, с което да ме помниш.
— Ще ви помня, милейди. Не се бойте за това.
— Вземи я!
Дънк сграбчи плитката й и придърпа лицето й към своето. Беше непохватно, с патерицата и разликата в ръста. Едва не падна, преди да доближи устни до нейните. Целуна я силно. Едната й ръка го прегърна през врата, другата се притисна на гърба му. За миг той научи за целуването повече, отколкото знаеше от гледане. Но когато най-после се отделиха един от друг, извади камата си.
— Знам с какво искам да ви помня, милейди.