Ег се усмихна.
— Да, милорд.
— Сир — поправи го Дънк. — Аз съм само странстващ рицар. — Зачуди се дали старецът го гледа сега отгоре. „Ще го науча на бойните изкуства също както вие ме научихте, сир. Изглежда читаво момче, може и да стане рицар един ден.“
Рибата все още беше малко сурова отвътре и момчето не беше махнало всички кости, но все пак беше несравнимо по-вкусна от коравото солено говеждо.
Скоро Ег заспа до гаснещия огън. Дънк се излегна на гръб наблизо, пъхнал големите си ръце под главата, и се зазяпа в нощното небе. Чуваше далечна музика от турнирното поле, на половин миля от бивака му. Звездите бяха навсякъде, хиляди и хиляди. Една падна, докато гледаше, яркозелена резка, която блесна в тъмното и угасна.
„Падаща звезда носи късмет на този, който я види — помисли Дънк. — Но всички останали вече са в павилионите си, зяпнали коприна вместо небе. Тъй че късметът е само за мен.“
На заранта се събуди от кукуригане на петел. Ег все още беше тук, свит под по-лошото наметало на стареца. „Е, момчето не е избягало през нощта, добро начало.“ Сръга го с крак да го събуди.
— Ставай. Работа ни чака.
Момчето се вдигна веднага.
— Ами закуска?
— Има солено говеждо. След като свършим.
— По-скоро бих изял коня — каза Ег. — Сир.
— Ще изядеш юмрука ми, ако не правиш каквото ти кажа. Извади четките. В торбата на седлото са. Онова, да.
Изчеткаха червено-кафявата козина на кобилата, вдигнаха най-доброто седло на сир Арлън на гърба й и го затегнаха здраво. Ег беше добър работник, щом се хванеше сериозно, увери се Дънк.
— Очаквам да ме няма почти целия ден — каза на момчето, щом се качи на седлото. — Ти трябва да стоиш тук и да поддържаш бивака. Гледай други крадци да не душат наоколо.
— Мога ли да ги гоня с меч? — попита Ег. Имаше сини очи, видя Дънк. Много тъмни, почти морави. На плешивата му глава изглеждаха огромни някак.
— Не. Нож стига. И гледай да си тук като се върна, чуваш ли ме? Ако ме ограбиш и избягаш, ще те заловя, заклевам се. С кучета.
— Нямаш никакви кучета — изтъкна Ег.
— Ще си намеря — каза Дънк. — Специално за теб.
Обърна Блага стъпка към ливадата и подкара в бърз тръс, надяваше се заплахата да е достатъчна, за да накара момчето да не лъже. Освен дрехите на гърба му, бронята в чувала и коня под него всичко, което Дънк имаше на този свят, беше отзад в онзи бивак. „Голям глупак съм, че се доверих на момчето дотук, но не е повече, отколкото старецът направи за мен — напомни си той. — Майката трябва да го е пратила при мен, за да мога да си платя дълга.“
Докато прекосяваше полето, чу кънтежа на чукове откъм речния бряг, където дърводелци ковяха преградите за двубоите и вдигаха висока стоянка за гледане. Вдигаха се и няколко нови павилиона, докато дошлите по-рано рицари отспиваха снощния гуляй или сядаха да закусят. Замириса му на пушек и на печен бекон.
На север от ливадата течеше река Какълсвент, приток на мощната Мандър. Градчето и замъкът бяха оттатък плиткия брод. Дънк беше виждал немалко градове тържища по време на пътуванията си със стареца. Това беше едно от най-хубавите. Имаше нещо примамливо в бяло варосаните къщи и сламените покриви. Като по-малък често се беше чудил какво ли е да живее човек в такова място. Да спиш всяка нощ с покрив над главата и да се будиш всяка сутрин обкръжен от същите стени. „Може пък скоро да го науча. Аха, и Ег също.“ Можеше да се случи. Още по-странни неща се случваха всеки ден.
Замъкът Ашфорд представляваше каменно здание, построено във формата на триъгълник, с кръгли кули, извисени на трийсет стъпки на всеки връх, и дебели стени със зъбери, минаващи помежду им. От бойниците се вееха оранжеви знамена с V-образния герб с бялото слънце на лорда му. Бойци с оранжево-бели униформи и алебарди стояха пред портите и гледаха влизащите и излизащите, залисани сякаш повече в шеги с някоя хубава млада доячка, минала покрай тях, отколкото да задържат някого. Дънк дръпна юздите пред ниския брадат мъж, когото взе за капитана им, и го попита за старшия уредник на игрите.
— Плъмър търсиш, той е стюардът тука. Ще те заведа.
В двора на замъка едно конярче взе юздите на Блага стъпка и я отведе. Дънк метна на рамо очукания щит на сир Арлън и тръгна след началника на стражата към куличката, построена в един ъгъл на куртината. Стръмни каменни стъпала водеха нагоре до пътеката на стената.