— Е — каза Ег, — бихме могли да прекосим и с ботуша ми.
— Бихме могли, но няма да го направим — отвърна Дънк.
Използването на ботуша беше опасно. „Ще се разчуе. Винаги се разчува.“ Скуайърът му не случайно беше с бръсната глава. Ег имаше тъмновиолетовите очи на Стара Валирия, а косата му блестеше като преплетени нишки от ковано злато и сребро. Да си пусне косата беше равносилно да си сложи брошка с триглав дракон. Времената във Вестерос бяха опасни и… ами, най-добре беше да не се поемат рискове.
— Още една дума за проклетия ботуш и така ще те перна по ухото, че ще прелетиш езерото.
— Предпочитам да го преплувам, сир. — Ег плуваше добре, за разлика от Дънк. Момчето се обърна в седлото. — Сир? Някой приближава по пътя зад нас. Чувате ли конете?
— Не съм глух. — Дънк виждаше и прахта от копитата. — Голяма група. Че и бърза на всичко отгоре.
— Мислите ли, че са разбойници, сир? — Ег се надигна в стремената, по-скоро възбуден, отколкото уплашен. Такова си беше момчето.
— Ако бяха разбойници, щяха да се движат по-тихо. Само лордовете вдигат толкова много шум. — Дънк хвана дръжката на меча, за да разхлаби острието в ножницата. — Въпреки това по-добре да се махнем от пътя и да ги пуснем да минат. Има лордове и лордове. Никога не е излишно да си малко предпазлив. Пътищата не са безопасни както по времето, когато на Железния трон седеше Добрия крал Дерон.
Скриха се зад близките драки. Дънк свали щита от рамото си и пъхна ръка в ремъците му. Щитът беше стар, висок и тежък, с формата на хвърчило, направен от борово дърво и обкован с желязо. Беше го купил в Каменна септа, за да смени предишния, който сир Лукас Инчфилд, Дългия Инч, беше направил на трески при двубоя им. Дънк не бе имал време да го изрисува с бряст и падаща звезда, така че щитът още носеше герба на предишния си собственик — обесен човек, мрачен и сив, полюшващ се на въже под бесилка. Лично той не би си избрал подобен знак, но щитът му излезе евтино.
Първите конници се появиха мигове по-късно — две млади лордчета на бързи коне. Онзи на червено-кафявия носеше шлем от позлатена стомана с открито лице и три дълги пера — бяло, червено и златно. Същите пера красяха и гривата на коня му. Черният жребец до него беше в синьо и златно. Богатата му сбруя се диплеше на вятъра, когато прелетя покрай тях. Двамата ездачи препускаха един до друг, като викаха и се смееха, а дългите им наметала се развяваха зад тях.
Трети лорд ги следваше по-спокойно, начело на дълга колона. Отрядът се състоеше от двайсетина души — коняри, готвачи и слуги, чиято задача бе да се грижат за тримата рицари; имаше също и войници и конни стрелци с арбалети, както и десетина коли, натоварени с доспехи, палатки и провизии. На седлото на лорда беше окачен щит, на който бяха изобразени три черни замъка на тъмнооранжево поле.
Дънк познаваше този герб, но откъде? Лордът, който го носеше, беше по-възрастен, кисел и мрачен, с късо подстригана прошарена брада. „Може да е бил на Ашфордски лъг — помисли си Дънк. — Или пък да сме служили в замъка му, когато бях скуайър на сир Арлън.“ Старият странстващ рицар беше служил в толкова много кули и замъци, че Дънк не можеше да си спомни и половината.
Лордът рязко дръпна юздите и се намръщи към драките.
— Вие там, в храстите. Излезте.
Зад него двама стрелци заредиха арбалетите си. Останалите продължиха по пътя си.
Дънк излезе от високата трева с щита, положил дясната си ръка върху дръжката на дългия меч. Лицето му се беше превърнало в червеникавокафява маска от пътния прахоляк и беше гол до кръста. Знаеше, че представлява доста мърлява гледка, но като че ли размерите му накараха другите да се сепнат.
— Не искаме неприятности, милорд. Само двама сме, аз и моят скуайър. — И направи знак на Ег да се покаже.
— Скуайър? Да не би да твърдиш, че си рицар?
Дънк не харесваше начина, по който го гледаше мъжът. „Тези очи могат да одерат човек.“ Реши, че е по-благоразумно да махне ръката си от дръжката на меча.
— Аз съм странстващ рицар и търся на кого да служа.
— Това съм го чувал от всеки рицар разбойник, когото съм окачил на бесилото. Това нещо в ръката ти може да се окаже пророческо, сир… ако наистина си сир. Бесило и увиснал на него мъж. Това ли е гербът ти?
— Не, милорд. Трябва да сменя рисунката върху щита.
— Защо? Да не си го ограбил от нечий труп?
— Купих го. — „Тези замъци, черно върху оранжево… къде съм ги виждал?“ — Не съм грабител.
Очите на лорда бяха като люспи кремък.
— Откъде си се сдобил с този белег на бузата? От бич ли е?
— От кама. Макар че лицето ми не е ваша грижа, милорд.
Междувременно двамата млади рицари се върнаха в тръс да видят какво е забавило отряда.