— Трябва да минем покрай Бели стени, за да стигнем Кралския път. Защо пък да не напълним търбусите? — Само при мисълта за това стомахът му изръмжа. — Може пък някой от поканените на сватбата да се нуждае от ескорт до имението си.
— Нали казахте, че пътуваме на север.
— Валът е на мястото си от осем хиляди години. Ще издържи още малко. Дотам има хиляда левги, а малко сребро в кесията няма да ни се отрази зле.
Дънк си представи как е яхнал Гръм и поваля дъртия лорд с киселата физиономия и трите замъка на щита. Би било чудно. „Победи те скуайърът на стария сир Арлън. Това бих му казал, когато дойде да си откупи оръжията и доспехите. Момчето, което замести момчето, което си убил.“ Старецът би харесал подобно нещо.
— Да не би да мислите да се включите в турнира, сир?
— Може би е дошло времето.
— Не е, сир.
— Може би е дошло времето да те перна през ухото. — „Трябват ми само две победи. Ако прибера два откупа и платя само един, цяла година ще ядем като крале.“ — Ако има меле, може да участвам.
Размерите и силата на Дънк биха му послужили по-добре в меле, отколкото в конен сблъсък.
— Обикновено на сватби няма меле, сир.
— Но пък обикновено на сватби има пиршество. Чака ни дълъг път. Защо поне този път не потеглим с пълни търбуси?
Когато видяха езерото, слънцето вече се бе спуснало ниско.
Водите проблясваха в червено и златно, ярки като лист кована мед. Щом зърнаха куличките на странноприемницата над върбите, Дънк отново навлече вмирисаната на пот туника и се наведе да наплиска лицето си с вода. Изми прахта, доколкото можеше, и прокара мокри пръсти през гъстата си, изрусяла от слънцето коса. Нямаше какво да направи за размерите си или за белега на бузата, но искаше да изглежда поне малко по-различен от някакъв див рицар разбойник.
Ханът се оказа по-голям, отколкото очакваше — разпълзяла се сива дървена постройка с кули, наполовина построена върху стълбове над водата. Път от грубо изрязани дъски минаваше по калния речен бряг до кея на сала, но не се виждаше нито сал, нито лодкари. От другата страна на пътя се издигаше конюшня със сламен покрив. Дворът бе ограден от каменна стена, но портата беше отворена. Вътре имаше кладенец и корито за водопой.
— Погрижи се за животните — каза Дънк на Ег. — Само гледай да не пият много. Ще ида да потърся храна.
Откри ханджийката да мете стълбите.
— За сала ли сте дошли? — попита тя. — Закъсняхте. Слънцето залязва, а Нед не обича да пресича нощем, освен ако не е пълнолуние. Ще се върне рано сутринта.
— Знаеш ли колко взима за превоз?
— По три петака на човек и по десет на кон.
— Имаме два коня и едно муле.
— И за мулето толкова.
Дънк засмята наум и получи трийсет и шест — повече, отколкото се беше надявал да похарчат.
— При предишното ми минаване оттук беше само два петака и шест за конете.
— Оплаквай се на Нед, не на мен. Ако търсиш легло, нямам. Лорд Шони и лорд Костейн дойдоха със свитите си. Пълно е до пръсване.
— Лорд Пийк също ли е тук? — „Той е убил скуайъра на сир Арлън.“ — Пътува с лорд Кокшоу и Джон Цигуларя.
— Нед ги взе на последния курс. — Ханджийката изгледа Дънк от глава до пети. — Да не би да сте от тяхната група?
— Не, просто се срещнахме по пътя. — От прозорците на хана се носеше приятна миризма, от която устата му се напълни със слюнка. — Бихме искали малко от печеното, стига да не е прекалено скъпо.
— Глиган — обясни ханджийката. — Добре опечен, с лук, гъби и пюре от ряпа.
— Може и без ряпата. Ще се задоволим с няколко парчета от глигана и по халба кафяв ейл. Колко ще искаш за това? И дали ще се намери място в конюшнята, където да пренощуваме?
Това беше грешка.
— Конюшнята е за конете. Затова се нарича конюшня. Ти си голям като кон, вярно е, но виждам само един чифт крака. — Тя го замете с метлата, за да го пропъди. — Не мога да изхраня всичките Седем кралства. Глиганът е за гостите ми. Също и ейлът. Няма да допусна лордовете да кажат, че ми е свършила храната или пиенето, преди да са се натъпкали. Риба в езерото колкото щеш, а долу при пъновете са се разположили някакви типове. Странстващи рицари, ако човек вярва на думите им. — От тона й не беше ясно дали самата тя вярва, или не. — Може да имат излишна храна. Аз нямам. А сега се махай, че ме чака работа.
Вратата се затръшна категорично зад нея, преди Дънк да се сети да я попита къде точно са въпросните пънове.
Намери Ег да седи на коритото за водопой. Беше потопил крака във водата и си вееше с голямата си опърпана шапка.
— Прасе ли пекат, сир? Мирише ми на свинско.
— Глиган — мрачно го поправи Дънк. — Но на кого му е притрябвал печен глиган, щом имаме хубаво осолено говеждо?