— Син на баща си, надявам се.
— Вижте — обади се сир Кайл Котака. — Дойде ред на сватбения пай.
Внесоха го шест момчета от кухнята, натоварен на количка. Паят беше кафяв, с коричка и огромен, а от вътрешността му се чуваха крясъци, писъци и глухи удари. Лорд и лейди Бътъруел слязоха от подиума да го пресрещнат с мечове в ръце. Когато го разрязаха, от пая се разлетяха петдесетина птици и се понесоха из залата. На другите сватби, на които бе присъствал Дънк, пълнежът беше от гълъби или пойни птици, докато в този имаше сини сойки и чучулиги, диви и домашни гълъби, присмехулници и славеи, малки кафяви врабчета и един голям червен папагал.
— Двайсет и един вида птици — каза сир Кайл.
— Двайсет и един вида птичи курешки — допълни сир Мейнард.
— Нищо поетично няма у вас, сир.
— А пък вие си имате курешка на рамото.
— Точно така се пълни пай — отбеляза сир Кайл, докато бършеше туниката си. — Той трябва да символизира брака, а в един истински брак има много неща — радост и мъка, болка и удоволствие, любов, страст и вярност. Затова и подхожда птиците да са различни. Никой мъж не знае със сигурност какво ще му донесе новата му жена.
— Путката си — каза Слива. — Иначе какъв е смисълът?
Дънк се надигна от масата.
— Трябва да глътна малко свеж въздух. — Всъщност трябваше да се изпикае, но в подобна изискана компания беше по-уместно да се говори за въздух. — Моля да ме извините.
— Не се бавете, сир — каза Цигуларя. — Сега е ред на жонгльорите, а и едва ли ще поискате да изпуснете изпращането в ложето.
Отвън нощният вятър облиза Дънк като езика на някакъв огромен звяр. Отъпканата земя на двора сякаш се движеше под краката му… или може би той самият се клатушкаше.
Арената беше построена в центъра на външния двор. Триетажната трибуна за зрителите се издигаше под стените, така че лорд Бътъруел и благородните му гости да бъдат на сянка на меките си столове. В двата края имаше шатри, където рицарите можеха да си сложат доспехите; стойките с турнирни пики вече бяха готови. Когато вятърът повдигна за момент знамената, Дънк долови миризмата на вар от бариерата за турнира. Тръгна да търси вътрешния двор. Трябваше да издири Ег и да го прати при началника на игрите, за да го запише в списъка. Това беше задължение на скуайъра.
Замъкът Бели стени му беше непознат и скоро Дънк успя да се изгуби. Озова се пред кучкарника, където хрътките го надушиха и започнаха да лаят и вият. „Искат да ми разкъсат гърлото — помисли си той. — Или са надушили петела в плаща.“ Върна се по пътя, по който беше дошъл, покрай септата. Някаква жена изтича покрай него, задъхана от смях, преследвана от плешив рицар. Мъжът постоянно падаше и накрая жената се върна да му помогне да се изправи. „Няма да е зле да вляза в септата и да помоля Седемте този рицар да бъде първият ми противник — помисли си Дънк, макар че това щеше да е безчестно. — Трябва ми клозет, а не молитва.“ Недалеч, под някакво стълбище от бял камък, растяха храсти. „Ще свършат работа.“ Дънк навлезе пипнешком в храстите и разкопча бричовете си. Мехурът му беше на път да се пръсне. Струята се лееше и лееше безкрай.
Някъде отгоре се отвори врата. Дънк чу стъпки по стъпалата, търкане на ботуши по камък.
— … просешки пир ни устроихте. Без Горчивата стомана…
— Горчивата стомана да върви на майната си — настоятелно рече познат глас. — На никое копеле не може да се има доверие, дори на него. Няколко победи ще го докарат достатъчно бързо през водата.
„Лорд Пийк.“ Дънк затаи дъх… и спря струята.
— По-лесно е да говориш за победи, отколкото да ги печелиш. — Този глас бе по-дълбок от гласа на Пийк, боботещ и басов, с гневни нотки. — Стария млекар очакваше момчето да го носи, както и всички останали. Сладките думи и чар не могат да компенсират това.
— Един дракон обаче може. Принцът твърди, че яйцето ще се излюпи. Сънувал го е, също както навремето е сънувал смъртта на братята си. Жив дракон ще ни спечели всички мечове, които ни трябват.
— Драконът е едно, а сънят друго. Уверявам ви, Блъдрейвън не спи. Трябва ни воин, а не сънливец. Момчето син на баща си ли е?
— Само си свършете своята част, както обещахте. Оставете другото на мен. След като се сдобием със златото на Бътъруел и мечовете на дома Фрей, Харънхъл ще падне, а после и Орлова папрат. Ото знае, че няма надежда да устои…
Гласовете заглъхваха, тъй като говорещите се отдалечаваха. Струята потече отново. Дънк се изтръска и завърза гамашите си.
— Син на баща си — промърмори тихо. За кого говореха? За сина на Огненото кълбо ли?
Когато излезе изпод стълбите, лордовете вече почти бяха пресекли двора. Едва не извика след тях, за да ги накара да се обърнат и да покажат лицата си, но размисли. Беше сам и невъоръжен, че и полупиян. „Май повечко от полу.“ Постоя известно време намръщен, после тръгна обратно към залата.