Момичето се протегна, прибра чантата си, провери краката и копитата на коня си, после предаде животното на коняря след подробни инструкции. Иста едва сега си даде сметка, че придворната й дама наднича над рамото й.
Каза импулсивно:
— Искам да поговоря с това момиче. Доведи ми я.
— Милейди, тя донесе само писмото за сер ди Ферей.
— Аз пък искам да чуя новините от двора лично от нея.
Придворната изсумтя.
— Простовато момиче като нея едва ли знае нещо за благородните дами в Кардегос.
— Няма значение, доведи я.
Сигурно се дължеше на острата нотка в тона й — във всеки случай жената най-после се размърда.
След известно време звукът на решителни крачки и миризмата на коне и кожа обявиха появата на момичето в дневната на Иста още преди намусената й придворна да каже:
— Милейди, ето я пратеничката.
Иста се обърна на пейката до прозореца и вдигна очи, като даде знак на придворната да ги остави сами. Тя излезе с неодобрителна физиономия.
Момичето отвърна на погледа й с любопитство и известна доза смущение. Успя да направи тромав реверанс, който приличаше повече на поклон.
— Царина. Какво ще наредите?
Иста си нямаше и представа.
— Как се казваш, момиче?
— Лис, милейди. — След миг на проточило се мълчание добави: — Съкратено от Аналис.
— Откъде идваш?
— Днес ли? Поех щафетата от станцията в…
— Не… по принцип.
— О. Ъъ. Баща ми имаше малко имение близо до град Тенерет, в провинция Лабра. Отглеждаше коне за ордена на Брата и овце за пазара на вълна. Все още го прави, доколкото знам.
Състоятелен човек — значи не бе избягала от някаква жестока бедност.
— Как стана куриерка?
— Не се бях замисляла за това, докато един ден със сестра ми не отидохме в града да закараме един коне в храма. Видях едно момиче да препуска с поща на ордена на Дъщерята. — Усмихна се на щастливия спомен. — Запалих се веднага.
Може би заради любовта към работата си или от младостта и силата си, но момичето, макар и много любезно, в никакъв случай не си бе глътнало езика в присъствието на царината, с облекчение забеляза Иста.
— Не те ли е страх сама по пътищата?
Тя тръсна глава и плитката й се разлюля.
— Мога да надбягам всяка опасност. Досега поне съм успявала.
Звучеше правдоподобно. Момичето беше по-високо от нея, но въпреки това по-дребно и по-леко от среден на ръст мъж, дори и от стройните жилави младежи, каквито обикновено биваха избирани за куриери. Не тежеше много на коня.
— А не ти ли е… не ти ли е неудобно? Налага се да яздиш в жега, в студ, във всякакво време…
— Дъждът няма да ме стопи. А ездата ме загрява, когато е студено. Ако се наложи, мога да спя увита в плаща си под някое дърво. Или в клоните му, ако мястото изглежда съмнително. Е, наровете в куриерските станции са по-топли и меки, вярно е. — В очите й проблесна усмивка. — Малко.
Иста въздъхна с известно възхищение пред такава неизчерпаема енергия.
— От колко време яздиш за канцлерството?
— Станаха три години. Бях на петнайсет, когато започнах.
Какво беше правила Иста на петнайсет години? Учила се беше как да бъде съпруга на велик лорд, най-вероятно. Когато окото на царин Иас се бе спряло на нея — долу-горе на възрастта, на която бе това момиче сега, — изглеждаше, че обучението й е успяло и е надминало всички надежди на семейството й. Докато мечтата не се беше изродила в дългия кошмар на тежкото проклятие, надвиснало над Иас. Което вече бе развалено, благодарение на боговете и на лорд ди Казарил; вече три години, откакто беше развалено. Давещата му мъгла се беше вдигнала от ума й през онзи ден. Сивотата на живота й, душността в душата й си бяха останали по силата на вкоренил се навик.
— Как така семейството ти се е съгласило да напуснеш толкова млада дома си?
Веселие потрепна по лицето на момичето като слънце, надникнало през зелени листа.
— Ами, в интерес на истината, май забравих да ги попитам.
— И диспечерът ти е позволил да се запишеш без позволение от баща ти?
— То май и той забрави да поиска такова, понеже точно тогава имаше голямо търсене на куриери. Удивително е как правилата се променят, опре ли ножът до кокала. Но с още четири дъщери, за чиято зестра да мисли, нищо чудно, че баща ми не хукна с братята ми по пътищата да ме връща.
— Заминала си в същия онзи ден? — стреснато попита Иста.
Бялата усмивка стана по-широка — момичето имаше и здрави зъби, установи Иста.
— Разбира се. Реших, че ако трябва да се върна у дома и да изпреда още една къделя вълна, ще се разпищя и ще получа нервен припадък. Пък и без това мама не харесваше как преда. Казваше, че нишката ми не била гладка.