Това чувство Иста добре го разбираше. Неохотна съпричастна усмивка повдигна крайчетата на устните й.
— Дъщеря ми язди много добре.
— Това цял Шалион го знае, милейди. — Очите на Лис грейнаха. — От Валенда до Тарион за една нощ, при това е трябвало да заобикаля, за да избегне вражеските войски — аз никога не съм имала такова приключение. Нито съм печелила такава награда в края му.
— Да се надяваме, че крилете на войната няма скоро да изплющят толкова близо до Валенда. А сега къде отиваш?
Лис сви рамене.
— Кой знае? Ще се върна в станцията и ще чакам диспечерът да ми връчи следващата поща — и където ме отведе тя. Ще яздя бързо, ако сер ди Ферей напише отговор, или бавно, за да пестя силите на коня, ако не напише.
— Тази вечер няма да пише… — Иста не искаше да се лишава от компанията й, но Лис изглеждаше омачкана и мръсна от пътя. Сигурно би искала да се умие и да се освежи. — Искам пак да си поговорим, Лис от Лабра. Вечерята е след час. Ще ми правиш компания на моята маса.
Тъмните вежди на девойката се вдигнаха изненадано за миг. Тя пак се поклони несръчно.
— Както наредите, царина.
Високата маса на старата провинкара си беше точно там, където бе стояла хиляда, не, десет хиляди пъти преди, в делничните дни, когато нямаше празник, който да разчупи за кратко еднообразието. Вярно, в малката трапезария в най-новата част на замъка, с камина и прозорци със стъклопис беше уютно. И малобройната компания си беше все същата — лейди ди Хюелтар, възрастната роднина на Истината майка и отдавнашна нейна компаньонка; самата Иста; главните й придворни дами; сериозният ди Ферей. По мълчаливо съгласие столът на старата провинкара и досега стоеше празен. Иста не бе понечила да заеме централното място, а по силата навярно на някаква криворазбрана представа за скръбта й, никой не й беше предложил да го направи.
Ди Ферей пристигна заедно с Ферда и Фойкс, и двамата с царедворски вид. И млади. Момичето-куриер влезе след тях и се закланя учтиво. Беше се изправила храбро пред царина Иста насаме, но тук атмосферата на улегнала древност би стопила куража и на обръгнали в битки войници. Лис седна вдървено на стола си и всячески се стремеше да изглежда незабележима, макар че оглеждаше двамата братя с интерес. Миризмата на коне беше много по-слаба сега, макар че лейди ди Хюелтар не пропусна да сбърчи нос. Ала още един стол — не този на старата провинкара — още стоеше празен, точно срещу Иста.
— Гост ли чакаме? — попита Иста ди Ферей. Някой възрастен приятел на някой от възрастните сътрапезници навярно — Иста не смееше да се надява на нещо по-екзотично.
Ди Ферей се окашля и кимна към старата лейди ди Хюелтар.
Сбръчканото й лице се разля в усмивка.
— Обърнах се с молба към храма във Валенда да ни пратят подходящ свещен, който да ви бъде духовен наставник по време на поклонението, царина. Щом няма да пращаме в Кардегос за опитен учен, помислих, че може да помолим просветената Товиа от ордена на Майката. Може и да не е напреднала толкова много в изучаването на теологията, но е изключителен лекар и ви познава отдавна. Такова облекчение е да имаш до себе си познат човек, ако ни застигнат някакви женски болежки по пътя или… или ако старите ви проблеми се появят отново. Няма по-подходящ човек за вашия пол и ранг.
Облекчение за кого? Свещена Товиа открай време беше близка приятелка на старата провинкара и на лейди ди Хюелтар — Иста лесно можеше да си ги представи тричките как се радват на малък излет под лъчите на пролетното слънце. Богове пет, лейди ди Хюелтар наистина ли беше решила, че и тя ще идва? Иста с мъка овладя неподобаващото желание да запищи, точно като Лис, когато се беше уплашила от безкрайните къдели вълна.
— Знаех си, че ще се зарадвате — продължи да каканиже лейди ди Хюелтар. — Помислих си, че може би ще искате да обсъдите с нея религиозните страни на пътуването, докато вечеряме. — Старата дама смръщи вежди. — Не е в неин стил да закъснява.
Челото й се изглади, когато един слуга влезе и обяви:
— Пристигна, милейди.
— О, добре. Поканете я веднага.
Слугата отвори уста сякаш да каже нещо, но после само се поклони и излезе.
Вратата пак се отвори широко. Пухкава и абсолютно неочаквано позната фигура влезе в трапезарията и се закова на място пред стена от сащисани погледи. Беше не друг, а дебелият млад свещен на Копелето, когото Иста беше срещнала на пътя преди две седмици. Само че сега белите му роби бяха малко по-чисти, понеже липсваше прахолякът от пътя, за разлика от избледнелите петна с постоянно естество по подгъва и на гърдите.