— Да пътувате инкогнито? — Просветен ди Кабон веднага схвана идеята, докато останалите продължаваха да крякат като гъски. — Това със сигурност ще отстрани всички неща, които иначе биха отвличали вниманието ви от духовното израстване, царина. Предполагам… че такава жена просто би помолила храма да й отпусне обичайния за подобни случаи ескорт и оттам ще й пратят толкова хора, с колкото разполагат в момента.
— Добре. Това вече е направено. Ферда, могат ли хората ви да тръгнат утре?
Новата вълна от протести бе надвита от простичките думи на ди Гура:
— Да. На вашите заповеди, царина.
Потресената тишина, която последва, определено намирисваше на дълбок смут. А може да имаше в нея и елемент на замисляне, ако не беше прекалено смело от нейна страна да се надява на такава реакция.
Иста се облегна назад и се усмихна.
— Трябва да си измисля име — каза тя. — Нито ди Шалион, нито ди Баошия биха свършили работа, разбира се. — Ди Хюелтар? Иста потръпна. „Не“. Прехвърли наум други по-незначителни роднини на провинкарите на Баошия. — Ди Айело става. — Семейство Айело рядко се бяха мяркали пред очите й и никога не бяха пращали придворна, която да помага в… затворничеството й. Не хранеше никакви лоши чувства към тях. — Пак ще си бъда Иста, струва ми се. Името не е толкова необичайно, че да прави впечатление.
Свещеният се прокашля.
— В такъв случай трябва да обсъдим някои неща още тази вечер. Не знам какво точно ще искате от мен. Едно поклонение трябва да има както духовен план, така и, като необходима негова поддръжка, материален такъв.
А нейното си нямаше никакъв. И ако сама не си избереше план, щяха да й наложат такъв. Тя рече предпазливо:
— Как процедирате обикновено с поклонниците, просветени?
— Е, това в голяма степен зависи от целите, които са си поставили самите поклонници.
— В дисагите си имам няколко карти, които могат да помогнат. Ще ги донеса, ако искате — предложи Ферда.
— Да — с благодарност отвърна свещеният. — Това наистина би било от помощ.
Ферда излезе от трапезарията. Денят отиваше към заник и слугите се движеха тихо из стаята и палеха стенните свещници. Фойкс опря лакти на масата, усмихна се дружески на Лис и намери място за още едно парче меден кекс с ядки, докато чакаха брат му да се върне.
Ферда се върна в трапезарията само след няколко минути, понесъл купчина нагънати карти.
— Ето… не, тази е на Баошия и на западните провинции чак до Ибра. — Той разгъна една петносана и изтъняла от употреба карта на масата между свещения и Иста. Ди Ферей надникна нетърпеливо над рамото на ди Кабон.
Свещеният се мръщи няколко минути над картата, после се изкашля и погледна към Иста.
— Учат ни, че маршрутът на едно поклонение трябва да служи на духовната му цел. Която може да е простичка или сложна, но трябва да включва поне едно от петте намерения — служба, молитва, благодарност, предсказание и изкупление.
Изкупление. Прошка от боговете. „Ди Лютез“ беше първото, което й дойде наум. Смразяващият спомен за онзи черен час все още тежеше на сърцето й, дори в прекрасна вечер като тази. И все пак, кой дължеше прошка кому за онова нещастие? „Всички участвахме тогава, боговете, ди Лютез, Иас и аз“. И ако самоунижението пред олтара на боговете беше лекът за тази стара рана, тя вече се бе унижавала за дузина ди Лютезовци. А белегът още кървеше, в дълбокия мрак, ако го натиснеш.
— Веднъж видях един човек да се моли за мулета — разговорливо отбеляза Фойкс.
Ди Кабон примигна. После попита:
— И бяха ли му дадени?
— Да, при това страхотни мулета.
— Пътищата на боговете са… неведоми понякога — промърмори ди Кабон, който явно срещаше трудности със смилането на тази информация. — Хм. Вашето поклонение, царина, е с цел молитва, за внук, ако правилно съм разбрал. Така ли е? — Той замълча подканящо.
„Не е“. Но ди Ферей и лейди ди Хюелтар едновременно започнаха да кимат утвърдително и да издават съответните звуци, така че Иста не каза нищо.
Ди Кабон прокара пръст по сложния рисунък на картата с нагъсто изписани имена на селища и местности, с пресичащи се криволици на реки и с доста повече дървета, отколкото имаше в действителност по високите равнини на Баошия. Сочеше ту това, ту онова светилище, посветено на Майката или на Бащата, всичките на значително разстояние от Валенда, като изреждаше достойнствата на всяко. Иста се насили да погледне картата.
Далеч на юг, отвъд обхвата на картата, лежеше Кардегос с великата крепост Зангре, място на черни спомени. „Не“. На изток лежеше Тарион. „Не“. На запад и на север тогава. Тя прокара пръст по картата към гръбнака на Зъбите на Копелето, високата планинска верига, която бележеше дългата граница с Ибра, наскоро обединена с Шалион в брачната постеля на дъщеря й. На север покрай планината, някой лесен път.