— Ще се включите ли в есенната кампания, Фойкс? — учтиво попита Иста.
Той кимна.
— Където отива марш ди Палиар, там отиват и братята ди Гура. Като конен командир Ферда най-вероятно ще трябва да се заеме с набирането на кавалерия още от средата на лятото. А за да не започне да ми липсва и да не се поболея от мъка, ще ми намери някаква мръсна работа и на мен. Такива никога не липсват.
Ферда се изхили. В усмивката, която му върна Фойкс, нямаше и следа от негодувание.
Иста смяташе, че анализът, направен току-що от Фойкс, звучи разумно, и знаеше кой е първоизточникът му. Нито марш ди Палиар, нито царевич Бергон или царина Изел бяха глупави хора, а канцлер ди Казарил беше изключително умен човек, освен това не питаеше добри чувства към рокнарийските крайбрежни лордове, които някога го бяха продали в робство на галерите. Виспинг беше награда, за която си струваше да играеш.
— Значи ще се насочим на запад, далеч от вълнението — каза тя. Ди Ферей кимна одобрително.
— Много добре, царина — каза ди Кабон. Във въздишката му, когато сгъна картите на Ферда и му ги подаде, се долавяше мъничко копнеж. Боеше ли се да не го застигне бойната слава на баща му, или му завиждаше за нея? Кой знае.
Скоро след това вечерята приключи. Подготовката, дългите списъци и оплакванията на Истините придворни нямаха край. Никога нямаше да спрат да спорят, реши Иста. Но тя би могла. И щеше да го направи. Проблемите не се решавали, като избягаш от тях, така казваха хората, и като добро дете, тя много отдавна беше повярвала в това. Само че не беше вярно. Някои проблеми можеха да се разрешат единствено чрез бягство. Когато недоволните й дами най-после духнаха свещите и я оставиха да си почине, усмивката бавно пропълзя обратно на лицето й.
3.
Рано сутринта Иста се зае да прегледа гардероба си с помощта на Лис — търсеше дрехи, които да са подходящи и за път, а не само за ранга й на царина. В раклите й се валяха множество стари неща, но малко от тях бяха семпли. Всяка изящна или претрупана с тежка украса одежда, чийто вид караше Лис да бръчка колебливо нос, моментално отиваше при купчината с отхвърлените одеяния. Накрая Иста все пак успя да подбере един костюм за езда, състоящ се от панталони, разцепена пола, туника и късо наметало, по които нямаше и парченце плат със зеленото на Майката. После безмилостно нападнаха гардеробите на Истините дами и слугини, които останаха крайно скандализирани. В резултат разполагаха със спретната купчинка дрехи — практични, семпли, лесни за почистване и най-вече — малобройни.
Лис явно беше по-доволна, когато я пратиха в конюшнята да избере най-подходящите ездитни коне и товарно муле. Едно товарно муле. По обяд, благодарение на трескавата упоритост на Иста, и двете жени бяха облечени за път, конете бяха оседлани, а мулето — натоварено. Братята ди Гура ги завариха в настлания с калдъръм вътрешен двор, когато пристигнаха в замъка, следвани от десетима конници в одеждите на ордена на Дъщерята и ди Кабон върху бялото си муле.
Конярите държаха коня на царината и й помогнаха да стъпи на блокчето за качване, а оттам да се настани и на седлото. Лис се метна леко на високия си червеникав кон, без никой да й помага. В пролетта на живота си Иста бе яздила често, ловуваше по цял ден, а после танцуваше, докато луната залезе, в бляскавия двор на царина, поне в началото. Но беше прекарала и твърде много време на легло в този замък на старост и мрачни спомени. Малко усилие, за да си върне формата, точно това й трябваше.
Просветен ди Кабон се смъкна тромаво от мулето си само колкото да застане на блокчето за качване и да каже една милостиво кратка молитва за успеха на начинанието. Иста сведе глава, но не се присъедини към молитвата. „Нищо не искам от боговете. И преди съм опитвала от даровете им“.
Четиринадесет души и осемнадесет животни само за да тръгне на път. А като си помислеше, че има поклонници, които някак успяват да тръгнат само с тояжка и торба на гърба.
Лейди ди Хюелтар и всички дами и слугини на Иста се скупчиха в двора, не за да й пожелаят на добър път, както се оказа, а да я засипят с последен, решително неуспешен залп от молби да промени решението си. Въпреки всички доказателства за противното, лейди ди Хюелтар проплака:
— О, тя не го мисли сериозно… спри я, в името на Майката, ди Ферей!
Стиснала зъби, Иста остави виковете им да отскачат от гърба й като стрели от плетена ризница. Бялото муле на ди Кабон поведе с бавен ход кавалкадата им през арката и надолу по пътя, но дори и така гласовете най-после затихнаха в далечината. Лекият пролетен вятър се заигра с косата на Иста. Тя не погледна назад нито веднъж.