— Мисля, че свалиха Фойкс — каза Иста.
Зад нея се чу тройно ахване.
— Помощ! — извика знахарката. Бледа като платно, Лис се обърна и приклекна на поста си до Катилара.
На десните бедра на Катилара и на Илвин се бяха отворили дълги тъмни резки. Иста зърна за миг червеникавокафявата тъкан на пулсиращите мускули, бледата ивица на едно сухожилие, после двете еднакви рани се изпълниха с червена кръв. Знахарката и Лис, Горам и ди Кабон се разбързаха да пристегнат тампоните с превръзки, за да забавят кървенето.
„Да. Да“, помисли си Иста. Стратегията беше добра. При едно поддържащо тяло тази рана от меч би стигнала до костта. Поделената рана делеше опасността на две. Едва не се засмя на глас, пък макар и мрачно, представяйки си сащисването на човека, нападнал Арис, разбрал от сътресението при удара, от отскочилото от костта острие и от отката в собствената си ръка колко силно е ударил, а в същото време очите му казват, че раната се затваря… Откъм горичката долетя яден вик, който като нищо можеше да е на същия този човек. „Мислехте си, че сте потопили Порифорс в кошмар от ужасии, докато си седите на сигурно място и в безопасност. Е, вижте сега как Порифорс ви връща услугата. Удържаме, удържаме.
Още много малко“.
Обърна се отново и се взря през дърветата. Можеше да проследи напредъка на Арис по ужасените викове на враговете му, които се разбягваха пред бледото му лице и смъртоносния меч. И по потоците от бял огън, които се издигаха към небето след него. Беше изгубил коня си, макар че кога и как, Иста не знаеше. Надяваше се да не е останал сам, без нито един другар, който да му пази гърба.
„Мисля, че вече е сам“.
Странен, мокър звук долетя иззад нея. Тя погледна през рамо и видя помощниците й да притискат тампони към коремите на Катилара и Илвин. „Това беше стрела!“. Зачуди се дали Арис я е измъкнал от корема си и я е захвърлил в лицата на изумените си врагове, или я е оставил на място като кокарда. Ударът би бил смъртоносен, при всеки друг човек, по всяко друго време. „Скоро ще има и други. Боговете са ми свидетели, един ди Лютез знае как да умре три пъти и три пъти по три, ако е необходимо“.
Тя се свлече на колене до парапета и се подпря на камъка.
Имаше чувството, че някакъв огромен черен глетчер, някакъв леден бент в душата й се топи, сякаш жегата на сто лета го е обвила изведнъж. Пропуква се, разпада се. И че в дълбокото една миля и една миля дълго езеро от леденостудена вода зад стената една изпълнена с очакване вълна накъдря повърхността му от бряг до бряг, чак до дълбините му, тревожи водния му покой. „Аз ти предадох една благословия в двора при портата. Но ти също ми предаде благословия. Разменихме си спасение. Петимата богове нека ни видят как яздим заедно в този предутринен час.
Вие, Петимата, може и да ни изпълвате със страхопочитание. Но според мен ние също трябва да ви изпълваме с такова“.
— Седем — силно прошепна тя.
После нещо се обърка. Колебание, извръщане. Твърде много, твърде много душевни искри се вихреха около онзи сив пламък. „Сега той е обграден, откъснат. Десетките, които бягаха от него, сега бягат към него, окуражени от самия си брой, събрали смелост да го повалят.
Посред враговете ти твоят Баща ти е приготвил пир, трапеза, на която е сервирано отдавна. Ето, близо е…“
Още един тъп звук, после още един. Зад нея Лис извика напрегнато:
— Милейди, твърде много рани се отварят! Трябва да сложите край на това!
Чу се и прегракналият от напрежение глас на ди Кабон:
— Царина, обещахте на Арис лейди Катилара да оцелее!…
„А един дебел бял бог ми обеща Илвин, ако правилно съм Го разбрала. Подарен ми от бога любим, нахален и храбър като покрит с белези уличен котарак, който се прокрадва с мъркане покрай защитните ми стени към сърцето. Стига да го храня редовно“.
Тя погледна през рамо. Тялото на Илвин подскочи от прехвърлената сила на някакъв силен удар в гърба на Арис и Горам, с изопнато от трескави емоции лице, го обърна, за да стигне до червения прорез. Бялата ръка на Катилара се отдели наполовина при китката и Лис се хвърли да спре кървенето.