— Имаш отвратително чувство за хумор — уморено каза тя.
— Да, а ти разбираш всичките ми шеги. Харесвам жени с тънък слух. — Имаше чувството, че дъхът му прогаря ухото й. — Би трябвало и езикът ти да е ловък, бас ловя.
Устата й се изпълни с огън.
— Защо съм тук?
— За да довършиш победата на Арис. Ако можеш.
Гласът изчезна. Тъмнината избледня, изместена от бледото сияние на зората. Иста откри, че стои на колене и се е отпуснала в прегръдките на изплашения Илвин.
— Иста? Иста! — шептеше той в ухото й. — Царина, мила, недей да плашиш така един беден гол войник. Кажи нещо!
Тя примигна със замъглените си очи. Беше само почти гол войник, както забеляза с известно разочарование. Окървавените парцали на ленените му панталони все още покриваха слабините му. Иначе видът му наистина беше прекрасно отвратителен — тъмната сплъстена коса падаше рошава по лицето и раменете му, потни, оцапани със сажди и кръв. Но всичките му белези бяха стари, заздравели и избледнели. Той облекчено пое дъх, когато я видя да обръща поглед към него, и наведе глава да я целуне. Тя препречи пътя на устните му с ръка.
— Чакай, не сега.
— Какво стана? — попита той.
— Чу ли нещо? Или да си видял някого?
— Не, но мога да се закълна, че ти виждаше и чуваше.
— Нима не предпочиташ да се закълнеш, че съм луда?
— Не.
— Да, но ти не виждаш божествени светлини, не чуваш гласове. Откъде знаеш?
— Видях лицето на брат си, когато ти го благослови. И твоето, когато той те благослови. Ако това е лудост, то бих хукнал след нея по пътя, както съм облечен сега, и бос даже.
— Аз ще вървя бавно.
Той й помогна да се изправи. Лис я повика напрегнато:
— Царина, а Фойкс?
Иста въздъхна.
— Фойкс бе повален от много войници и магьосници. Не видях душата му да се издига, нито демонът му да избяга. Боя се, че са го взели в плен. Сигурно е ранен освен това.
— Това… не е добре — каза ди Кабон, все още коленичил до сламеника на Илвин. Зъбите му изскърцаха притеснено. — Мислите ли… мислите ли, че Джоен може да го привърже към себе си като другите магьосници?
— Сигурно, ако разполага с достатъчно време. Не знам колко дълго може да се съпротивлява той. — „Богове пет, не искам да изгубя още едно момче“.
— Никак не е добре — съгласи се Илвин.
В същия миг Горам извика уплашено:
— Лейди Кати! Не!
Иста се обърна. Катилара бе станала, окървавената й роба се ветрееше широка около тялото й. Очите й бяха огромни, устата — отворена. Светлината на демона в нея се беше разширила, бе изпълнила цялото й тяло и пулсираше бясно.
— Демонът взема връх! — извика Иста. — Поема контрол над нея. Дръжте я, не я пускайте да избяга!
Горам, който бе най-близо до маршезата, се опита да я сграбчи за ръката. Виолетова светлина се появи в дланта й и тя я тласна към него. Той се строполи и започна да повръща. Иста залитна към нея, застана между Кати и отвора към стълбището. Катилара тръгна напред, после се дръпна и вдигна ръце, сякаш да предпази очите си. Огледа се трескаво. Коленете й се свиха и тя се хвърли към стената.
Лис скочи напред и я хвана за лакътя. Младата жена се изви с ръмжене и силно я оскуба. Илвин пристъпи напред, поколеба се преценяващо и я удари с юмрук в слепоочието. Катилара залитна, полузашеметена.
Иста притича до нея и коленичи. Виждаше демона като тумор, който пуска пипала из цялото тяло на жертвата си. Увива се като паразитен храст около дървото на духа й, изсмуква сила, живот и светлина. Краде сложните модели на личността, езика, знанията и спомените, които не би могъл, поради принципния хаос на своята природа, да натрупа сам.
„О. Сега виждам как да го направя!“
Тя посегна с духовните си ръце и изтръгна демона заедно с гърчещите се пипала от душата на Катилара. Той отстъпи неохотно, пляскайки панически като някакво морско създание, което вадят от водата. Иста протегна материалната си ръка, пръстите й бяха разперени като щит, и избута обратно повлеклата от Катиларината душа, като разчепкана вълна, докато в ръката й не остана само демонът. Вдигна го неуверено пред лицето си.
„Да — каза Гласът. — Точно така. Продължавай“.
Тя сви рамене, натика демона в устата си и го глътна.
— И сега какво? Ще разшириш тази метафора до логическия й завършек? Би било съвсем в Твой стил, струва ми се.
„Това ще ти го спестя, сладка Иста — каза развеселено Гласът. — Но отвратителното ти чувство за хумор определено ми допада. Мисля, че ще се спогодим добре, какво ще кажеш?“
В бронираната й душа нямаше пролука, където демонът да се вгнезди, и не само защото бе изпълнена от бога. Усети как, свит на възли от ужас, демонът излиза от другия край на душата й. В обителта на духа. В ръцете на своя бог и господар. Нямаше го.