— Какво значи това? — подозрително попита Иста.
— Е, досега не си ми давала основания да се съмнявам в бързата ти мисъл, скъпа царина. На какво ти прилича?
— Няма да идваш с мен.
Той й се усмихна от висотата на ръста си.
— Би се отразило крайно неблагоприятно на порифорската ни чест, ако изпратим в пленничество вдовстващата царина на Шалион-Ибра без един придружител поне.
— И аз все това й повтарям — изсумтя Лис.
— Командването на крепостта падна на твоите плещи — възрази Иста. — Определено не можеш да я изоставиш сега.
— Порифорс е развалина. Не остана какво да се защитава, не ми останаха и здрави хора, които да го защитават, макар че бих предпочел да скрия този факт от Сордсо на първо време. Тазсутрешните преговори за прехвърлянето ви ни купиха няколко ценни часа отсрочка, които не бихме си спечелили с кръв. Така че ако това ще е последната битка на Порифорс, то тя е моя по право. Злощастната логика на ситуацията е такава, че при набега, роден от последната ми лоша идея, не можах да участвам лично и да променя стратегията в крачка. Но тази логика няма място в сегашната ситуация.
— Участието ти нямаше да промени резултата.
— Знам.
Тя го огледа недоволно.
— Да не би, в пристъп на умопомрачение, да си решил да надминеш брат си?
— Това никога не ми се е удавало преди, а сега не виждам нужда да се опитвам. Не. — Той хвана ръката й и започна да чертае малки успокоителни кръгчета с палец по дланта й. — На младини се обучавах за посветен в ордена на своя бог, но пропуснах шепота на призванието. Няма да пропусна това свое призвание и втори път. Е, не виждам и как бих могъл, когато то ме шамаросва в лицето и крещи: „Внимавай!“ с глас, който може да събори къща. Мъжките си години пропилях безцелно, макар да служих добре на брат си, поради липса на по-добра посока. Сега имам такава.
— За един час, може би.
— И един час ще стигне. Стига да е точният час.
Посърналият паж на Арис изтича в каменния двор и извика откъм долния край на стълбите:
— Царина? Дойдоха за вас при страничната врата.
— Идвам — мило му извика тя. Поколеба се, вперила смръщен поглед в Илвин. — Джоконците може и въобще да не ти позволят да дойдеш с мен.
— Напротив, даже ще се радват да получат наготово още един високопоставен заложник. Освен това пленничеството ми ще е съвършената дегизировка да разузная лагера им и да преценя числеността на войската им.
— Не виждам как ще разузнаеш нещо като пленник. — Тя примижа. — И като какъв по-точно си дегизиран?
Той изкриви устни.
— Като страхливец, скъпа Иста. Така, както вярват, че те предаваме от страх да не загубим собствеността си, така и ще решат, че съм се прикачил към теб, за да си спася кожата.
— Нищо подобно няма да си помислят.
— Ами толкова по-добре за бедната ми репутация тогава.
Тя примигна. Имаше чувството, че главата й е олекнала като балон.
— Ако се проваля, ще те превърнат в храна за демоните си. Истински пир за някой джоконски офицер-магьосник. А може би и за самия Сордсо.
— Да, но ако успееш, царина? Мислила ли си какво ще правиш след това?
Тя извърна смутено очи от тъмния му, настоятелен поглед.
— Задачата ми не включва „след това“.
— Точно както си мислех — каза той триумфиращо. — А обвиняваш мен в умопомрачение! Доказах тезата си. Ще тръгваме ли?
Откри, че го е хванала под ръка, още преди да е решила дали я е убедил, или просто я е объркал. Поведе я по стълбите, сякаш пристъпваха начело на процесия, сватба или коронация, или по празник, или към балния подиум в царски дворец.
Илюзията се разтури съвсем скоро, когато минаха през почернелите останки от двора с фонтана — още два коня бяха умрели тази сутрин и лежаха с подути кореми — и после под сенките на арката на портата. Десетина войници се бяха скупчили на стените, така че да се виждат от джоконското пратеничество долу, и това беше кажи-речи целият гарнизон, който беше в състояние да си стои на краката.