— Нищо — прошепна след миг Сордсо. — Няма го.
Магьосницата изгледа Илвин.
— Този знае твърде много.
— Бедната ми снаха е мъртва, а съществото, което вие загубихте, вече е извън обсега ви — каза Илвин. — Ще приключваме ли с това?
По знак на княза двама от войниците скочиха от конете си. Първо се погрижиха да проверят Илвин за скрити в шарфа и ботушите оръжия — той изтърпя ръцете им с израз на отегчена неприязън. Напрежение изпъна дългото му тяло, когато един от войниците пристъпи към Иста, но човекът само коленичи до белите й фусти, което, изглежда, малко поуспокои Илвин.
— Трябва да си събуете обувките — извика й преводачът — Ще се явите боса и гологлава пред Височайшата майка, както се полага на жена с по-нисък ранг и квинтарианска еретичка.
Илвин вирна брадичка. Каквито и възражения да напираха на устните му обаче, той стисна зъби и ги премълча. Интересна подробност бе, помисли си Иста, че не поискаха и Илвин да се събуе. Разликата само подчерта безсилието му да я предпази.
Горещите ръце на войника се заеха тромаво с панделките, които Лис само преди двайсетина минути бе вързала около глезените й. Иста стоеше сковано, но без да се противопоставя. Мъжът свали леките й сандали и ги хвърли настрана. Изправи се, отстъпи и яхна коня си.
Сордсо подкара своя кон към нея, оглеждаше я от глава до пети. Усмихна се мрачно на видяното — или може би на невидяното. Във всеки случай явно не го беше страх да й обърне гръб, защото й махна грубо да застане зад коня му в оформящата се процесия. Илвин се опита да й предложи ръка, но офицерът с бронзовата кожа изтегли меча си и му посочи да застане зад нея. Сордсо вдигна и спусна ръка и при този му знак потеглиха по сухата неравна земя.
Иста почти не усещаше жарките лъчи на обедното слънце, под които се препъваше напред. Ровеше слепешката в ума си, но откриваше само еклив мрак. Кълнеше мълчаливо Копелето. После зареди мълчаливи молитви. Отговор не идваше.
Джоконците магьосници ли го бяха направили? Тези опоненти определено не биха могли да надвият този точно бог… нали?
Значи не богът се бе провалил, а тя. Портите на духа й незнайно как и защо отново се бяха захлопнали, потрошени и барикадирани, задръстени с камъни от страх, гняв или унижение, съпротивляващи се на новия широк проход…
Беше допуснала грешка, чудовищна грешка, някъде в последните отлетели минути. Може би все пак бе трябвало да прехвърли тази задача, да прехвърли бога на ди Кабон. Може би решението да го запази за себе си беше непростима самонадеяност, огромна и фатална самонадеяност. Безобразна арогантност — да си въобрази, че такава задача е била поверена на нея. Кой би бил толкова глупав, че да повери на нея такава задача?
„Боговете. Два пъти“. Истинска загадка бе как толкова необозрими същества могат да допуснат такава невъобразима грешка. „Знаех си аз, че не трябваше да им се доверявам. Но ето, че го направих… отново…“
Остри камъчета се забиваха в стъпалата й, докато вървяха по пътя. Процесията свърна към горичката, през едно ниско място, покрито с тъмна кал, в която копитата потъваха с жвакане сред воня на застояла вода и конска пикня. Изкачиха се по малък наклон. Иста чуваше дългите стъпки на Илвин зад себе си, чуваше и учестеното му дишане, чиято неравномерност издаваше физическото изтощение, на което лицето му упорито не даваше израз. Горичката се възправи пред нея, потънала в сенки, които обещаваха благословено облекчение след палещите лъчи на слънцето.
Ах. Не толкова благословено, в крайна сметка, нито облекчение. Минаха по пътеката на мъртвите. Положени съзнателно от лявата страна на пътя им, сякаш за да станат свидетели на процесията, се редяха телата на порифорците, убити снощи при набега на Арис. Бяха ги съблекли голи и откритите им рани гощаваха лъскавите зелени мухи, които жужаха със стотици над тях.
Иста плъзна поглед по бледите трупове и започна да брои. Осем. Осем от четиринадесетте, които бяха излезли срещу хиляда и петстотинте джоконци. Шестима сигурно още бяха живи някъде във вражеския лагер, ранени и пленени. Мускулестото тяло на Фойкс не беше сред неподвижните трупове. За разлика от това на Пежар.
Погледна и пресметна отново — „петима още са живи“.
Имаше и девети, но трупът му приличаше повече на… купчина. Копие беше забито зад кървавите останки, обезобразената глава на Арис бе набучена на острието му и се взираше невиждащо над джоконския лагер. Изумителните му някога очи бяха избодени от ръката на някой обезумял от страх войник, потърсил отмъщение върху изпразнената от съдържание обвивка.