„Твърде късно. Той си беше тръгнал преди ти да се добереш до него, джоконецо“. Босите й крака се спънаха в някакъв корен и тя простена от болка.
Илвин успя да я хване за ръката, преди да е паднала по очи.
— Заложили са ни стръв. Не гледай натам — каза той през стиснати зъби. — Не припадай. И не повръщай.
Той обаче изглеждаше готов да направи и двете. Цветът на лицето му не се отличаваше от този на труповете, само очите му горяха по начин, който никога не беше съзирала на човешко лице.
— Не е това — прошепна му Иста. — Изгубих бога.
Веждите му се сбраха в объркване и тревога. Офицерът с бронзовата кожа, с изваден меч, им даде знак да продължат напред, макар че не накара Илвин да се върне зад нея. Може би и тя имаше вид сякаш всеки момент ще припадне.
Смяташе, че Илвин не греши в преценката си за стръвта. Ако някой от тях двамата бе съумял да прикрие неестествена сила — или сила въобще, — това жестоко изложение навярно би пречупило самообладанието им в някакъв яростен и напразен удар по самодоволните им врагове. Ако самата Иста бе магьосница или умееше да върти меча, князът със сигурност нямаше да оцелее да повтори гадната си усмивчица, която й бе хвърлил през рамо, когато тя се спъна край останките на Арис. Само че една провалила се светица не можеше да навреди по никакъв начин на джоконците.
— Искали са да прекарат Кати покрай това — измърмори Илвин под нос. — Ще го добавя към сметката им и дано петимата богове дадат аз да я прибера… — Очите му не спираха да шарят от шатра на шатра: следваха пътя на разрушението от предната нощ, преценяваха състоянието на хората и конете, покрай които минаваха. Тънки сребристи вадички се плъзгаха по бузите му, но той презрително отказваше да ги изтрие под погледите на ухилените войници, които се блъскаха да ги видят. Иста не знаеше достатъчно простонароден рокнарийски, за да си преведе обидите, с които ги засипваха, Илвин обаче със сигурност ги разбираше. Той продължи да шепне упорито: — Не се готвят да вдигат лагера си. Готвят се за атака. Изненадва ли ни това? Ха! Едно обаче е видно — не са наясно в какво безпомощно състояние е замъкът. В противен случай биха се подготвяли за празненство…
Какво правеше — опитваше се да отвлече ума си от оскверненото тяло на брат си? Тя се помоли да успее. Опита се да разшири собствените си ослепени сетива, да усети поне диханието на бога, някъде, където и да е. Нищо. Джоен и Сордсо бяха оставили главата на Арис на пътя й като символ на поражението й, като удар по последните й надежди. „Дали Арвол ди Лютез се е чувствал безутешен като мен, когато увисналата му коса докосна водата за втори път?“
И все пак символът бе скроил номер на враговете й, защото напомнянето на едно поражение е напомняне и за триумф. Присъствие в отсъствието. „Странно“.
„Богът може и да отсъства, но аз все още съм тук. Може би това е задача за плътната материя и е свързана с онова, в което материята е най-добра — да упорства. Така“. Пое си дълбоко дъх и продължи да крачи напред.
Стигнаха до най-голямата от зелените шатри. Платнището от едната страна беше навито и се откриваше зашеметяваща гледка — ни повече, ни по-малко от преносима тронна зала. Килими бяха застлани на земята. Подиум се издигаше в дъното, на него стояха два тежко резбовани стола със златна украса и пръснати възглавнички за не толкова високопоставени задници. Благочестивото тъмнозелено на отдавнашно и строго вдовство беше навсякъде, поглъщаше дори морскозеленото на джоконските униформи и Иста реши, че цветът е направо отвратителен.
Вдовстващата княгиня Джоен, нагиздена в различни, но също толкова сложно надиплени колосани одежди като първия път, когато — богове пет, нима едва вчера по същото време — се бяха срещнали на пътя, седеше на по-малкия, по-нисък от двата стола. Придворните й дами бяха коленичили на възглавничките, а една безлична млада жена с кръгло като луна лице, навярно друга от дъщерите на Джоен, беше приседнала в краката й. Иста нямаше представа колко от тях са магьосници. Десетина офицери стояха мирно от двете страни. Иста се зачуди дали всичките единайсет окаишени демони на Джоен са строени тук за тази… демонстрация.
„Дванайсет“. Фойкс стоеше изпънат между джоконските офицери. Лицето му беше насинено и издрано, но чисто, беше облечен в джоконска униформа и зелен табард с белите пеликани в полет. Изражението му беше замаяно, странната му усмивка — насилена и неестествена. На Иста не й трябваше изгубеното провиждане, за да разбере, че лъщяща нова змия се ниже към него от жената на подиума и че зъбите й са забити дълбоко в корема му. Очите на Илвин също се спряха на Фойкс и той стисна зъби още повече, ако това въобще беше възможно.