„Е — дружески рече Гласът, — има си и добрата страна. Ако оцелееш този път, вече никой друг отскубнал се в света на материята демон не би представлявал особено предизвикателство за теб…“
Иста обмисли цял куп възражения, като се започне с „Какво имаш предвид с това «ако»?“, но се отказа. Един спор с това Присъствие най-вероятно щеше да я завърти в безкрайни кръгове, докато главата й се замае, а Той си умре от смях.
„И няма да ме изоставиш пак?“, попита тя подозрително.
„Не съм те изоставял и преди… нито ти Мен, както забелязах със задоволство. Упоритата ми Иста“.
Тя отново насочи навън вътрешното си зрение. Опитът й да види с него бога бе също толкова напразен, като да види тила на собствената си глава. Устата на Джоен беше отворена, очите й — подбелени, тялото й висеше отпуснато. Някъде под гръдната кост на Иста първоначалният излив на болка отслабваше, докато богът изтегляше древния демон и трескаво дращещата му господарка обратно в своето царство. След тях, но вече към Иста, а не към Джоен, дузина оплетени, гърчещи се корди от светлина се изпъваха до скъсване, докато привързаните към тях демони се опитваха да избягат от ужасяващото ги присъствие на бога. Човешките тела, които обитаваха, едва сега започваха да се раздвижват под ожесточеното бичуване на своите ездачи.
Един по един или всичките заедно? Иста посегна с духовните си ръце и подръпна случайно избрана корда, после плъзна облените си в светлина длани по нея до демона в тялото на една от придворните дами. Този беше добре отгледан, с части от три или четири души, бушуващи в него. Белият душеплам на живия гостоприемник се различаваше по-ясно и Иста го приплъзна назад към жената, несръчно. После глътна демона. Жената изви силно гръб назад и започна да пада. Демонът премина в ръцете на бога, по-лесно този път, почти мигновено.
„Тези корди. Познати са ми. Снощи издърпах Арис на брега с една, която много приличаше на тези“.
„Те ни бяха откраднати, много отдавна. Демонът не би могъл да ги създаде сам, нали разбираш“. В Гласа се долавяше гняв, макар че до Иста стигаше едва бледо негово отражение, иначе би я смазал с тежестта си.
Иста посегна към друга корда, подръпна я и изтласка душата назад, както преди. Беше мъж, един от офицерите — устата му зина за писък. „Не ги отделям добре — притесни се Иста. — Не го правя както трябва“.
„Справяш се прекрасно“ — успокои я Гласът.
„Несъвършено е“.
„Такива са всички неща, уловени в капана на времето. Ти обаче се справяш прекрасно. Голям късмет имаме, че жаждата ни е за великолепни души, а не за безупречни, иначе щяхме съвсем да увехнем, сам-сами в съвършената си праведност. Продължавай все така несъвършено, сияйна Иста“.
Още една, после още една, после трета. Демоните летяха към нея, през нея, по-бързо, но процесът бе неоспоримо тромав. Следващият демон беше на Сордсо и толкова сложно построение Иста срещаше за пръв път. Пласт връз пласт от души, чиито таланти се бяха размесили с агонизиращия, притиснат душеплам на младия мъж. Беше построение изродено, но издигнато с любов. Струваше й се, че долавя отломки от войници, учени, съдии, мечоносци и аскети. Всички добродетели на Златния генерал, събрани и концентрирани — изчистеният модел на съвършената мъжественост. Ужасяващо. Как бе възможно нещо, изградено от души, да е толкова бездушно?
Без поети обаче. Нито един.
„Тази тъмна отломка от душа тук е различна“, осъзна тя, когато един от фрагментите се плъзна през пръстите й.
„Да — каза Гласът. — Човекът още е жив, в света на материята“.
„Къде? Да не би?… Да се опитам ли да…“
„Да, ако смяташ, че ще ти е по силите. Няма да е приятно“.
Иста изтегли тъмната кръпка и я закъта настрани в ума си. Тя пулсираше там, гореща и гъста. Някъде по края на материалното й зрение джоконският офицер с бронзовата кожа вдигаше меча си и започваше да се обръща. Едно движение в черно дойде откъм Илвин, който политаше с… не, след него. Иста пренебрегна всичко това и продължи да отделя. Устата на Сордсо се отваряше за безсловесен вой, но не като на човек, който скърби за отнетото му, помисли си Иста. Може да беше от ярост. Може да беше триумф. Може да беше и лудост.
После следващата корда, после… последната.
Тя погледна и с материалното, и с вътрешното си зрение към пребледнелия Фойкс със зеления му табард, застанал в редицата на стреснатите джоконски офицери. Виолетовата сянка в него вече нямаше формата на мечка, а се бе разляла неравномерно из цялото му тяло. Изглеждаше така, сякаш хем се свива от страх пред нея, хем наблюдава очаровано ставащото.