Замисли се за последната корда в духовната си ръка. Вдигна я до устните си. Прехапа я.
„Добре“, каза Гласът.
„О! Трябваше ли първо да попитам?“
„Ти си моят подстъп към света на материята. Един назначен от господаря вратар не тича при него да го пита за всеки молител, бил той в дрипи или в коприна, дали да го пусне или отпрати, иначе самият господар би застанал на портите. От вратаря се очаква да се уповава на собствената си преценка“.
„Моята преценка?“ Иста пусна края на кордата. Тя се отплесна назад във Фойкс и той беше свободен. Или… в каквото там се беше превърнал Фойкс, беше свободно.
Лицето му потрепна. Устните му се отвориха, после се стегнаха на черта. После, само след секунда, се разтеглиха отново в онази ужасна насилена усмивка на пълно покорство. Измамна измамност, привидна измяна. „Той е много по-умен, отколкото изглежда“.
Иста бе почти в неведение за виковете и хаоса, които изпълваха шатрата. Гласовете заглъхнаха и се отдалечиха, фигурите избледняваха все повече. Тя се обърна да последва омагьосващия Глас.
Имаше чувството, че е стигнала до вратата на самата себе си и поглежда през прага. Зашеметяваща картина на цветове и красота, модел и сложност, музика и песен, всичко преплетено в безкрайно изящество, обърка сетивата й. Запита се колко ли объркващ трябва да изглежда светът за едно новородено, което няма имена за нещата, които вижда, нито е оформило още понятието си за имена. Първото, с което детето започва, предположи Иста, е лицето на майката и гръдта й, и оттам си проправя пътя нататък — и дори за цял един живот не би могло да стигне до края.
„Този свят е по-голям и по-странен от света на материята, родил душата ми, а аз не проумявах дори него. Откъде да започна сега?“
„Е, Иста — каза Гласът. — Оставаш или тръгваш? Не можеш да висиш вечно на прага ми като някоя котка, нали разбираш“.
„Не разполагам с думи за това. Би трябвало първо да видя лицето Ти“.
Внезапно се озова в просторна стая, която много приличаше на стаите в Порифорс. Бързо погледна надолу и с облекчение установи, че й е дадено не само тяло, изцелено, леко и без сянка на болка, а и дрехи — почти като онези, които носеше, но чисти. Вдигна поглед и залитна назад.
Този път Той носеше тялото и лицето на Илвин. В една здрава версия, с повече плът по костите, макар и все така висок и строен. Дворцовото му облекло беше в сребърно, бродирано върху бяло, презраменният колан бе от коприна, дръжката на меча и пръстенът му с печат грееха. Косата, опъната назад в рокнарийски плитки и дълга гъста опашка, беше снежнобяла. Ала безкрайните дълбини на очите разваляха илюзията за човешко същество, макар тъмният им цвят да напомняше за очите на Илвин.
— Искаше ми се — със слаб глас призна Иста — да видя как ще изглежда Илвин с бяла коса.
— Тогава ще трябва да се върнеш и да почакаш малко — отвърна Копелето. Гласът му бе съвсем малко по-дълбок и по-богат от този на оригинала — беше възприел дори северняшката му мелодика. — Ще трябва да си поемеш риска, разбира се — докато дойде време да побелее напълно, дали ще му е останала коса?
Тялото и лицето му започнаха да се променят в стотици версии на Илвин, на различна възраст, изправен и приведен, слаб и дебел, плешив и не. Смехът на устните му обаче не се промени.
— Искам… това. — И на самата Иста не й беше ясно дали ръката й посочи бога или човека. — Може ли да вляза?
Усмивката му се смекчи.
— Изборът е твой, моя Иста. Така както ти не ми отказваш, така и Аз не ще ти откажа. Но ще те чакам, ако избереш дългия път до дома.
— Може да се изгубя по пътя. — Тя отклони поглед. Дълбок покой я изпълни. Без болка, без страх, без съжаление за пропуснатото. Мащабното им отсъствие, изглежда, оставяше място за… нещо. Нещо ново, нещо, за което не си беше мечтала преди. Ако това бе изпитал Арис, нищо чудно, че не погледна назад. — Значи това е смъртта ми. Защо ли ме е било страх от нея?
— Ако трябва да ти отговоря като специалист по въпроса, според мен ти никога не си се страхувала особено от смъртта — сухо рече Той.
Тя върна погледа си върху него.
— Раят може би предлага и друго освен край на болката, но на мен и това ми изглежда като истински рай. Възможно ли е следващия път… да боли?
Той сви рамене.
— Върнеш ли се веднъж в света на материята, защитата, която мога да ти предложа, ще е ограничена и границите й, уви, не изключват болката. Тази смърт можеш да избираш. Следващата — може би не.
Устните й се извиха нагоре сякаш по своя воля.
— Казваш, че може да се озова на същия този праг само след четвърт час, така ли?
Той въздъхна.