— А, да — каза Фойкс и побърза да смъкне табарда.
Илвин огледа червения си жребец, който носеше Иста с такова неповторимо внимание, че тя би могла да държи чаша с вода, без да я разлее, и поклати недоумяващо глава, сякаш от всички чудеса, които бяха видели напоследък, това беше най-необяснимото.
— Ще издържиш ли? — попита я той. — Вече не е много далеч.
— След като изминах пеша онази миля, още няколко на кон са нищо — увери го тя. — Боях се, че богът ме е изоставил, но той явно само се е криел вътре в мен. — „И ме е оставил да го нося“. Беше поредната от дребните му шегички, да й се яви преди това в образа на толкова дебел човек. Дали бе знаел още тогава? Дори тя, която се бе срещала лице в лице с трима от Тях, можеше само да гадае за границите на предварителното им знание.
— Съвсем тъмна бяхте — каза Фойкс. — Връзва се. Джоконските магьосници едва ли щяха да ви завлекат при Джоен, ако приличахте на обхванат от божествени пламъци кораб. Не бяха толкова глупави. Но когато грейнахте… — Той замълча. Иста си помисли, че Фойкс не е човек, на когото думите бягат, но започваше да разбира защо лорд ди Казарил беше казал, че единствено поезията може да изрази божественото. Накрая Фойкс все пак каза: — Не бях виждал нищо подобно. Но ако и занапред не го видя отново, няма да седна да плача.
— Аз не можех да го видя — каза Илвин с тон на дълбоко съжаление. — Но пък добре видях нещата, които станаха.
— Радвам се, че беше там — каза Иста.
— Кажи-речи нищо не направих — въздъхна той.
— Беше свидетел. А това значи страшно много за мен. Да не забравяме и целувката. Тя не ми се стори толкова дребно нещо.
Той се изчерви.
— Приеми извиненията ми, царина. Бях отчаян. Помислих си, че така може да те върна от мъртвите, както направи ти с мен по-рано.
— Илвин?
— Да, царина?
— Ти наистина ме върна.
— О. — Той язди мълчаливо известно време. Само че една странна усмивка се настани на лицето му и там си остана.
Накрая вдигна поглед и се изправи на стремената, мобилизирал някакъв невъобразим запас от енергия.
— Ха — прошепна той. Иста проследи погледа му. Отне й миг, преди да различи почти прозрачния дим от ниски огньове в лагера, прикрит в дерето под тях. Огньовете не бяха малко. Тримата поеха по хребета, който извиваше леко, и зад завоя пред погледа им се разкри друга част от лагера. Стотици мъже и коне, повече от стотици — не можеше да прецени числеността им, нищо че бяха наполовина скрити.
— Оби — възкликна доволно Илвин. — Доста бързо се е придвижил. Макар че благодаря на боговете, задето не пристигна по-рано.
— Добре — отдъхна си и Иста. — Задачата ми е изпълнена.
— Така е и ние всички искрено ти благодарим за стореното, без което досега да ни е застигнала отвратителна и противоестествена смърт. Аз, от друга страна, все още трябва да прогоня хиляда и петстотин обикновени джоконци от земята на Порифорс. Не знам дали Оби е планирал да изчака зората, но ако ударим по-скоро… — Очите му се прибулиха по познат й вече начин, редувайки се с проницателни погледи, преценяващи числеността на хората долу, без да пропускат нищо, и Иста предпочете да не го прекъсва.
Патрул препусна нагоре към тях.
— Сер ди Арбанос! — извика изуменият офицер. — Богове пет, жив сте! — Ездачите ги обградиха в развълнуван ескорт и ги придружиха до онази част от лагера, където, ако се съдеше по разпънатите на сянка шатри, командирите бяха настанили щаба си.
Един глас иззвънтя откъм дърветата и позната фигура изскочи от зелените сенки.
— Фойкс! Фойкс! Слава на Дъщерята! — Ферда тичаше към тях и Фойкс скочи от седлото да прегърне брат си.
— Кое са онези хора там? — обърна се Илвин към офицера, предвождащ патрула, и кимна към многобройна група ездачи в зелено и черно. Конниците се отдръпнаха встрани да пропуснат множество хора, които се приближаваха пешком — някои тичаха, други влачеха уморено крака, трети вървяха по-бавно и с повече достойнство, но всички без изключение викаха и махаха на Иста.
Тя ги зяпаше, разкъсвана между радостта и смущението.
— Копелето да ми е на помощ, това е брат ми ди Баошия — рече тя изумено. — И ди Ферей, и лейди ди Хюелтар, и свещената Товиа, и всички.
27.
Лорд ди Баошия и сер ди Ферей първи стигнаха до Иста. Червеният жребец сви уши, изцвили и си показа зъбите, при което и двамата мъже побързаха да отстъпят.