— Това не става за езда.
— Разбира се, че не става, скъпа Иста — каза лейди ди Хюелтар. — Ще я облечеш за закуската.
— Ще изпия чаша чай и ще хапна нещо на крак и тръгвам веднага.
— О, не — с поучителен тон възрази лейди ди Хюелтар. — В момента приготвят храната. Всички с нетърпение очакваме да отпразнуваме завръщането ви сред нас и всичко трябва да бъде както си му е редът.
Пищната закуска щеше да отнеме два часа, прецени Иста, може би три.
— Една уста по-малко няма да ви липсва. Всички вие и без това трябва да хапнете, преди да вдигнат лагера, така че храната няма да се похаби.
— Хайде, лейди Иста, проявете малко разум.
Иста сниши глас:
— Тръгвам. Ако не ми донесеш дрехите, които поисках, ще пратя Лис да обиколи лагера и да ми измоли нещо подходящо. А ако не се намери нищо, ще яздя по нощница. Или гола, ако трябва.
— Ще си поделим моите дрехи, царина — веднага предложи услугите си Лис, явно смутена от последните й думи.
— Знам, че би го направила, Лис. — Иста я потупа по рамото.
Лейди ди Хюелтар се стегна за нападение, а може би за отбрана.
— Лейди Иста, не се дръжте като някоя дивачка! — Гласът й се сниши до шепот: — Не бихте искали хората да си помислят, че са се върнали старите ви проблеми, нали?
Иста се изкуши, само за миг, да изпробва с каква точно магьосническа сила я е надарило Копелето. Само че мишената беше твърде дребна и нищожна, по свой си начин достойна за съжаление. Раболепна по природа, през последните две десетилетия лейди ди Хюелтар се бе подвизавала в обществото по най-удобен за нея начин като компаньонка на старата провинкара, въобразявайки си, че е незаменима, и възползвайки се максимално от положението, дадено й от височайшата й покровителка. Ясно беше, че й се иска това приятно съществуване да продължи — и би продължило, стига Иста да заемеше мястото на майка си и стила й на живот. Точно като преди, наистина.
Иста се обърна към слугинята:
— Ти, момиче — донеси ми нещо подходящо за езда. Бяло по възможност или някакъв друг цвят, само да не е зелено.
Момичето зяпна паникьосано. Гледаше ту Иста, ту лейди ди Хюелтар и не можеше да реши чии заповеди да изпълни. Иста присви очи.
— Защо въобще трябва да ходите в Порифорс? — попита лейди ди Хюелтар. Набръчканото й лице се бе изопнало от объркване, тя бе на крачка от сълзите. — Войската на брат ви ще ни ескортира, можем да тръгнем за Валенда още сега!
Трябваше да е по-внимателна към лейди ди Хюелтар, реши Иста, защото в интерес на истината годините й на служба й бяха заслужили известно снизхождение. Но точно сега искаше да яхне коня и да препусне към Порифорс. Отпусна стегнатите си челюсти и каза спокойно:
— Погребения, скъпа ми лейди ди Хюелтар. Днес ще погребват мъртвите в Порифорс. Мой дълг е да присъствам. Ще ви помоля да ми вземете подходящо за такъв повод облекло, когато ни последвате.
— О, погребения — повтори лейди ди Хюелтар с тон на дълбоко облекчение при мисълта за нещо, което най-после можеше да проумее. — Погребенията, о, разбира се. — Беше придружавала старата провинкара на множество подобни церемонии. Само бе изглеждало, че това е основното им забавление през последните години, сухо си помисли Иста, макар че би й било трудно да назове нещо друго в този смисъл. Все пак лейди ди Хюелтар разбираше от погребения.
„Тези ще са различни“. Нямаше значение. За момента старата дама поне явно се чувстваше добре в познатата си роля. Лицето й грейна моментално.
Дори отстъпи дотам, че отиде лично да намери подходяща за езда рокля, Лис пък излезе да оседлае Демон, а Иста се зае да изпие чая си и да излапа порязаницата хляб. Бледокафеникавият цвят на костюма й дори си отиваше с кестенявия гръб на жребеца, помисли си Иста, докато се наместваше на седлото. Ездата поне щеше да раздвижи схванатото й тяло. Мъчеше я слабо главоболие, но тя знаеше причината му, знаеше и лека за него, който я чакаше в Порифорс. Ферда даде знак на хората си и Лис подкара коня си до неговия. Пришпориха животните напред в свежия утринен въздух.
Щафета от войниците на ди Оби изнасяше отломки през портите на Порифорс. Иста ги погледна одобрително. Строителните работи щяха да отнемат повече време, но с толкова много помощници разчистването поне щеше да приключи бързо.
Дворът при портата вече беше пометен. Повехналите цветя в няколкото оцелели саксии на стената даже повдигаха отново главици и на Иста й стана приятно, че сред цялата бъркотия някой се бе сетил да ги полее. Двете дръвчета, кайсиевото и бадемовото, макар и почти оголени, вече не ронеха листа. Надяваше се да се съвземат.