На запад от Палма теренът беше равен и пуст, само тук-там край речните корита се скупчваха малки групички дървета, разнообразяващи обширните голи хоризонти. Пасбищата, а не нивите даваха прехрана на малкото стари укрепени ферми край пустия път. Момчета и кучета пазеха стада овце и говеда, които дремеха заедно на сянка в далечината. Топлият следобед подканяше към дълги приспивни мълчания, а не към път, но групата им беше потеглила късно и сега се нижеше лениво през мекия, дремлив въздух.
По някое време пътят се разшири и Иста се озова в компанията на якото послушно муле на ди Кабон от едната си страна и дългокракия червеникав кон на Лис от другата. Като противоотрова срещу заразителните прозявки на ди Кабон Иста го попита:
— Кажете, просветени, какво стана с онзи малък демон, който носехте, когато се срещнахме за пръв път?
Лис, която яздеше с извадени от стремената стъпала и отпуснати юзди, обърна глава към тях.
— О, всичко мина добре. Предадох го на архисвещения в Тарион и двамата се погрижихме да го изпратим. Вече не е в нашия свят. Всъщност бях тръгнал да се връщам у дома, когато останах да нощувам във Валенда и, ами… — Кимна към конниците, които се нижеха след тях, обяснявайки без думи неочакваната задача, с която го бяха натоварили от храма.
— Демон? Имали сте демон? — невярващо възкликна Лис.
— Не аз — придирчиво я поправи свещеният. — Беше се вселил в един пор. За щастие, тези животни се контролират лесно. В сравнение с вълк или с бик. — Той изкриви лице. — Или с човек, който иска да придобие за себе си силата на демона.
Лис вдигна високо вежди.
— И как се прогонва демон от света на хората?
Ди Кабон въздъхна.
— Даваш го на някой, който си отива.
Тя се загледа, смръщила чело, в ушите на коня си, после се отказа да гадае какво значат думите му.
— Какво?
— Ако демонът не е станал прекалено силен, най-простият начин да го върнеш при боговете е да го предадеш на някой, който отива при боговете. Който умира — добави той при вида на празния й поглед.
— Ооо — проточи тя. Друга пауза. — Значи… сте убили пора?
— Уви, не е толкова лесно. Свободен демон, чийто гостоприемник умира, просто прескача в друг. Работата е там, че когато едно стихийно създание избяга в света на материята, то не може да съществува, без някое същество от материя да му даде интелигентността и силата си, защото поради природата си демонът не може да си ги създаде сам. Може само да ги открадне. В началото е безмозъчен, безформен, невинно пакостлив като всяко диво животно, поне докато не научи от хората по-сложни грехове. На свой ред демонът е ограничен от силата на съществото или човека, върху когото паразитира. Всеки останал без тяло демон се стреми да скочи в най-силната душа наоколо, от малко към голямо животно, от животно към човек, от човек към по-силен човек, защото става като онова, което… което яде, така да се каже. — Ди Кабон си пое дъх и сякаш впери вътрешния си поглед в някакъв кладенец от спомени. — Но когато свещен с дълъг опит умира в дома на ордена си, има начин демонът да бъде принуден да скочи в него. Ако демонът е достатъчно слаб, а свещеният е силен по душа и ум дори в това последно изпитание, е, тогава нещата се решават от само себе си. — Той се прокашля. — Хора с големи души и откъснали се от света, които копнеят за своя бог. Защото демоните могат да изкушат един по-слаб човек към магьосничество с обещания да удължат живота му.
— Рядка сила е това — каза Иста след малко. Наистина ли се връщаше от такова изключително събитие край нечие смъртно легло? Така изглеждаше. Нищо чудно, че от него се излъчваше толкова страхопочитание и смиреност.
Ди Кабон сви мълчаливо рамене в съгласие.
— Да. Не знам дали аз някога бих… За щастие, отскубналите се демони са рядко явление. Само дето…
— Само дето какво? — настоя Лис, когато стана ясно, че не следва продължение на тази теологическа лекция, каквато рядко биваше чувана от непосветени уши.
Ди Кабон изкриви устни.
— Архисвещеният беше изключително притеснен. Моят демон бил третият уловен тази година само в Баошия.
— По колко улавяте обикновено? — попита Лис.
— Случвало се е цяла година да не уловим нито един, при това в цял Шалион, и така е от години. Последното голямо прииждане е било по времето на царин Фонса.
Бащата на Иас; дядото на Изел, мъртъв от петдесет години.
Иста се замисли върху казаното от ди Кабон.
— А ако демонът не е достатъчно слаб?
— Да. Хм — каза ди Кабон. Замълча и известно време се взира между ушите на мулето си, които висяха от двете страни на главата му като гребла. — Точно по тази причина моят орден прави всичко възможно да ги отстранява от света, докато са още малки.