Пътят изведнъж се стесни, свивайки към малък каменен мост над зеленикав поток, и ди Кабон смушка мулето си напред, след като кимна учтиво на Иста.
4.
На следващия ден потеглиха рано и яздиха дълго, но пущинаците на Баошия бавно оставаха зад гърба им. Появиха се заоблени хълмове, потоците бяха повече, дърветата също, особено в посока към планините, които едва се виждаха на западния хоризонт. Земята все още си беше костелива по сърце.
Градската стена на Касилхас прегръщаше скална стена над поток, чиито води клокочеха бистри и студени откъм далечните височини. Камъни в сиво и охра, обработени или не, изграждаха както стената, така и сградите, тук-там освежени с мазилка в розово или бледозелено или с боядисани дървени врати и прозоречни капаци, наситено червени, сини или зелени под косата светлина на пролетния следобед. „Човек може да поглъща тази светлина като вино и да се опие от цветове“, помисли си Иста, докато конете им чаткаха с копита по тесните улички.
Градският храм се намираше на малък площад, павиран с различни по форма гранитни плочи, наредени като мозайка. Срещу него, в голяма сграда — навярно стара градска къща на някой местен аристократ, завещал я на ордена — се помещаваше семинарията на Копелето.
Малка врата в подсилената с метални орнаменти тежка двойна порта се отвори под ударите на ди Кабон и портиерът излезе и поклати обезкуражително глава при поздрава на свещения. Ди Кабон се скри вътре за няколко минути. После крилата на портата се отвориха широко и през тях се изсипаха коняри и посветени, които се заеха да помогнат на гостите с конете и багажа. Въведоха коня на Иста вътре. Три етажа с орнаментирани дървени балкони се издигаха над настлан с калдъръм вътрешен двор. Облечен в бяло дякон дотича с блокче за слизане. Друг, с по-висок сан, се поклони и им предложи скромното гостоприемство на дома. Обърна се към нея с името „сера ди Айело“, но Иста не се заблуждаваше — на Иста ди Шалион се покланяше толкова ниско човекът. Ди Кабон може и да не беше толкова дискретен, колкото й се искаше, но пък несъмнено им беше осигурил по-добри стаи, по-услужливи слуги и най-добрата грижа за уморените им животни.
Едва бяха въвели Иста и Лис в определената им стая, когато им донесоха и вода да се умият. В семинарията всички стаи бяха малки, подозираше Иста, но в тяхната поне имаше място за един нормален креват и за легло на колелца, което се прибираше под него, плюс маса и столове, а от балкона се откриваше гледка към градската стена и към потока зад тази централна сграда. Скоро им донесоха и табли с храна, донесоха и саксии с бели и сини цветя в унисон със сезона.
След вечеря Иста излезе с Лис и с Ферда и Фойкс за ескорт да се поразходи из града под смрачаващото се небе. Двамата офицери от ордена на Дъщерята радваха окото със сините си туники и сивите плащове и с мечовете, които носеха дискретно, но опитно, а не заради едната фукня, и не една тукашна девойка, а и не само девойките, обръщаха глави след тях. Походката и височината на Лис не падаха по-назад от тези на братята ди Гура — демонстрираха младост и здраве, пред които коприните и бижутата изглеждаха като безвкусни труфила. И в царския двор не се бе чувствала толкова добре в компанията на придружителите си, реши Иста.
Храмът беше със стандартната архитектура, макар и в умален мащаб — четири купола, по един за всеки член на Светото семейство, около открит двор, където свещеният огън гореше на централно място, а кулата на Копелето се издигаше зад двора на Майката. Стените бяха изградени от местния сив камък, покривните арки бяха направени от дърво с фина резба, а по трегерите се вихреше цветна врява от рисувани демони, светци, свещени животни и растения, съответстващи на всеки от боговете. Поради липса на по-добро развлечение, Иста и придружителите й отидоха да чуят вечерната служба. Макар да й се бе досадило от боговете, Иста трябваше да признае, че химните й доставиха истинска наслада — семинарията даваше своя принос във вид на ентусиазиран хор в бели одежди. Благочестивият ефект се разваляше донякъде само от ръководителката на певците, която току попоглеждаше към Иста да провери реакцията й. Иста въздъхна вътрешно и се постара да се усмихне и да кимне, колкото да успокои притесненията на жената.
Трите дни езда бяха уморили както хората, така и животните, и на следващия ден всички щяха да си починат тук. Някаква неуловима ведрина се беше промъкнала в душата на Иста — дали от слънцето, физическото натоварване, жизнерадостната младежка компания, или заради увеличаващото се разстояние до Валенда, тя не знаеше, но беше благодарна. Пъхна се под пухения юрган и установи, че тесният креват й се струва по-мек и разкошен от много по-красиви, но не така удобни легла в царските замъци, и заспа, преди Лис да е спряла да се върти в ниското легло до нея.