„Всеки, който иска да види боговете лице в лице, е голям глупак“, помисли си Иста. Макар че, според личния й опит, това не беше пречка.
— Не е нужно да се молиш за това — каза свещеният. — Трябва просто да умреш. Не е трудно. — Потърка двойната си гуша. — Всъщност е неминуемо.
— Да бъдеш докоснат от бога приживе — хладно го поправи ревизорката. — Това е великата благословия, за която всички копнеем.
„Не, не е. Ако сега, в този миг, видиш лицето на Майката, жено, ще се проснеш хълцаща в калта и няма да станеш с дни“. Иста си даде сметка, че свещеният се взира примижал в нея с дълбоко любопитство.
Беше ли той докоснат от бога? Иста имаше известен опит в разпознаването на такива хора. Обратното също беше вярно, за съжаление. А може и този кравешки поглед да се дължеше единствено на късогледството му. Притеснена, тя го изгледа намръщено.
Той примигна сякаш в знак на извинение и каза:
— Всъщност пътувам по работа. Един посветен, за когото отговарям, случайно открил малък отклонил се демон, вселил се в полуопитомен пор. Нося го в Тарион архисвещеният да го върне на бога с подходящата церемония.
Завъртя се настрани към големите си дисаги, отвори едната, прибра книгата и извади малка плетена клетка. Пъргаво сиво телце се въртеше в кръг вътре.
— Аха! Ето значи какво криеш там! — Кариа приближи коня си, сбърчила нос. — На мен ми прилича на обикновен пор. — Животинката се изправи на задните си крака до предната страна на клетката и размърда мустачки към вдовицата.
Дебелият свещен се завъртя и вдигна клетката, така че Иста да я огледа. Както се въртеше, животинчето изведнъж замръзна под смръщения й поглед. За миг в лъскавите му като мъниста очи просветна и нещо друго освен обикновена животинска интелигентност. Иста го изгледа спокойно. Порът сниши глава и заотстъпва, докато задничето му не опря в задната стена на клетката. Свещеният хвърли кос любопитен поглед към Иста.
— Сигурен ли си, че бедната животинка не е просто болна нещо? — със съмнение попита Кариа.
— Вие какво ще кажете, госпожо? — обърна се свещеният към Иста.
„Много добре знаеш, че в него има истински демон. Защо питаш мен?“
— Е… ще кажа, че архисвещеният със сигурност ще знае какво му е и какво трябва да се направи по въпроса.
Свещеният се усмихна леко при този предпазлив отговор.
— Разбира се, не е кой знае какъв демон. — После прибра клетката в дисагите. — Бих казал малък, неоформен и стихиен. Отскоро е на света, ако трябва да гадая, така че едва ли би изкушил някой човек към магьосничество.
И определено не изкушаваше нея, но тя разбираше необходимостта на свещения да запази някаква дискретност. Сдобиването с демон правеше един човек магьосник толкова, колкото сдобиването с кон го правеше ездач, но дали умел, или некадърен беше въпрос с далеч не толкова категоричен отговор. Също като коня, демонът можеше да избяга заедно с господаря си. За разлика от коня, демонът не ти позволяваше да скочиш в движение. Беше заплаха за душата — оттам и загрижеността на Храма.
Кариа отвори уста да каже нещо, но тук пътеката към замъка се отделяше от пътя и ди Ферей дръпна коня си встрани. Вдовицата от Палма преглътна думите си и вместо това махна бодро за довиждане, а ди Ферей решително поведе Иста по пътеката.
Хвърли поглед през рамо, докато се спускаха по брега към дърветата.
— Проста жена. Бас ловя, че няма и една благочестива мисъл в главата! Използва поклонението само да маскира изплъзването си от неодобрението на роднините и да си осигури евтин въоръжен ескорт по пътищата.
— Мисля, че сте напълно прав, ди Ферей. — Иста погледна през рамо към групата поклонници, които продължаваха да се точат бавно по пътя. Вдовицата Кариа се беше заела да убеждава свещения на Копелето да пее химни заедно с нея, макар че химнът, който предлагаше да изпеят, повече приличаше на кръчмарска песен.
— И тръгнала сама, моля ви се, без ни един мъж от семейството за подкрепа — продължаваше да се възмущава ди Ферей. — Вярно, няма съпруг, но поне някой брат или син, или племенник поне можеше да намери. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, царина.
Не съвсем хармоничен, но изключително сърцат дует долетя иззад тях, приглушен от разстоянието.
— Аз пък не съжалявам — каза Иста. Бавна усмивка се изписа по устните й. „Аз не съжалявам“.
2.
Иста седеше в розовата беседка на майка си и сучеше тънка кърпичка в ръце. Придворната й седеше до нея и боцкаше някаква бродерия с игла, която беше също толкова дребна, но далеч по-остра от ума й. Иста бе крачила из градината, напред-назад, през цялата хладна утрин, докато придружителката й не й се примоли с изтънял глас да престане. Сега жената вдигна поглед от бродерията си и се втренчи в ръцете на Иста, която с раздразнение остави настрани изтерзаното парче лен. Под полата й, на скришно, единият й обут с копринена пантофка крак затактува в нервен… не, в гневен ритъм.