Беше млад мъж, рус и привлекателен.
— Да не сте помръднали — каза той на войниците. — Ако по ваша вина скочи, ще ви екзекутирам всички. Ясно?
Войниците разбраха. Някои бяха забелязали кралския пръстен на безименния му пръст, а други го бяха познали. С придобития си опит капитанът даде знак на хората си да се подчинят и заповедта на принц Алдеран, по-малкия син на Върховния крал, беше предадена по редиците.
Принцът се обърна отново към затворника. И за миг не го беше изпуснал от поглед. Другият го гледаше и в очите му можеше да се прочете, че е разкъсван от съмнение.
— Аз съм. Алан. Спомняш си, нали?
Затворникът кимна съвсем бавно и неуверено. С коси, развети от вятъра, той стоеше все така с гръб към пропастта. Силуетът му се очертаваше на фона на раздираното от светкавици небе.
— Дойдох за теб — обясни Алан, като направи още една крачка. — Дойдох да те взема. Ти беше оневинен, Лорн. Баща ми нареди да се проведе втори процес, който възстанови твоята невинност.
Лорн се смръщи и леко отпусна гарда.
В съзнанието му се връщаха спомени.
Лорн. Лорн Аскариан.
Това беше името му.
Струваше му се, че бавно излиза от някаква мъгла, изтормозен от дълго продължил кошмар. Но му беше трудно да мисли. Вятърът и дъждът го измъчваха. Светкавиците причиняваха болки в очите му. Болеше го главата, а гръмотевиците бучаха в слепоочията му.
С ръката, която не протягаше, Алан разкопча токата на колана си и остави меча си да падне. Войниците размениха тревожни погледи с капитана си.
— Виждаш ли? Нямам оръжие. Аз съм твой приятел, Лорн. Вече не рискуваш нищо. Нищо повече. Аз съм твой приятел и дойдох да те отведа далеч оттук. Далеч оттук, Лорн. И завинаги.
— А… Алан? — промълви затворникът.
— Да, Лорн — отговори Алан усмихнато. — Това съм аз. Алан.
Беше се приближил стъпка по стъпка и видя как се случи промяната. Страхът и съмнението изчезнаха от очите на затворника и веднага бяха изместени от огромна умора.
Мечът се изплъзна от ръцете му.
Коленете му се огънаха.
Изтощен, Лорн избухна в хлипове, преди да падне в ръцете на принца.
Глава 4
Събранието на Ирканс обикновено заседаваше в една старинна зала, където Пазителите заемаха местата си телом или духом.
Масата представляваше каменен пръстен, над чийто център във въздуха висеше една нематериална сфера. Върху тази сфера падаше колона от бледа светлина и създаваше около нея седефен ореол, който светеше съвсем леко. Равномерно разположени около масата, креслата, в които Пазителите бяха седнали, потъваха в сянката. Виждаха се само главите и раменете на Пазителите. Те носеха широки сиви качулки.
— Как е името му — попита Третият пазител.
— Лорн Аскариан — отговори Седмият пазител.
— Това истинското му име ли е? Това, което носи пред Дракона на съдбата?
— Не — отговори Вторият пазител. — Той е Рицарят с меча.
— Какво знаем за него? Кой от нас го утвърждава?
— Аз — каза Седмият пазител.
Настъпи тишина.
— Звездата на Рицаря с меча се появи отново на небосвода — каза Четвъртият пазител. — Слива се със звездата на Принца.
— Това нищо не доказва — възрази враждебно Третият пазител.
— Вие сляп ли сте, или сте луд? — попита Седмият пазител. — Написано е, че Рицарят с меча ще се върне от Крепостта на мрака.
— И че Мракът ще го последва.
— Вярно е — потвърди Деветият пазител.
— Е, кой сега е слепият? — попита Третият пазител. — Кой е лудият?
Седмият пазител поиска да отговори, но той не му позволи и добави, като се обърна към всички:
— Ние си играхме с пътя, избран от Дракона на съдбата. И ако е вярно, че звездата на Рицаря с меча отново грее, също така е вярно, че грее с мрачен блясък. Може би допуснахме грешка.
Тогава се намеси Първият пазител. Говореше спокойно и уверено. Под качулката му проблясваха звездите на нощната необятност.
— Събранието обмисли и Събранието реши. Не можем да се върнем обратно към това, което бе решено.
— Против моето мнение — осмели се да протестира Третият пазител.
— Решението на Събранието е по-важно!
Това прозвуча като призоваване към ред.
Третият пазител млъкна, но мълчанието му не предвещаваше нищо добро. Той беше могъщ и горделив. Имаше свои поддръжници. Така че Първият пазител прецени за необходимо да бъде помирителен.
— Понякога трябва да постъпим така, че да бъде зачетена волята на съдбата. Това е наше право и наш дълг, но само в много редки случаи, защото всички знаем каква опасност представлява това. Необикновената съдба на Рицаря с меча е сигурна. Така че ни се наложи да позволим на неговата звезда да продължи още да блести и по този въпрос постъпихме добре. Но както каза Третият пазител, нейният блясък е мрачен. Това трябва да ни тревожи.