— Съпруга на стража? Вие се познавате с такива хора?
Лорн вече бе имал възможността да установи, че хората от Червените павета мразеха и се страхуваха от стражите.
Младият мъж се извини с вдигане на рамене.
— Какво искате? Нали трябва да се живее.
— Короната и вълчата глава са личният герб на крал Ерклант — каза бившият войник замислено. — Вълчата глава и кръстосаните мечове бяха герб на черната гвардия — Ониксовата. Но има само един пръстен, на който да са и двата герба — на краля и на Ониксовата гвардия.
— Кой е той? — попита просбописецът.
— Пръстенът на Първия рицар на кралството — каза един мъж, който слушаше разговора.
Беше Кадфелд — старец с бели коси и голям сив мустак, който се спускаше от двете страни на устата му. Той също живееше в квартала и беше сред редовните посетители на хана. Облечен в мръсни дрипи, той живееше от милостта на хората и от малкото, което припечелваше, като продаваше стари книги — втора, трета, че и четвърта ръка. Лорн вече го беше виждал по улиците на квартала, нарамил торба, пълна със стари, вехти книги.
— Първият рицар е едновременно с това капитан на Ониксовата гвардия и представител на Върховния крал — обясни Кадфелд. — Ето защо носи техните гербове. Но трябва да се откаже от своите — от гербовете на семейството си.
— Завинаги? — попита работникът.
— Да — каза бившият войник. — Чак до смъртта си.
— Или поне докато е представител на Върховния крал — уточни продавачът на стари книги.
Взе чашата си и като стана от масата, на която седеше сам, отиде да седне при тримата. Чашата му беше празна. Напълни я от общата гарафа с вино и каза:
— В началото кралете на Лангър обявявали някого за Пръв рицар само при особени случаи. За някой турнир например. Или за дуел в някой случай, който задължавал краля да защитава честта си с оръжие в ръка — нещо, което той не можел да направи, тъй като е крал. Смятало се за огромна чест да представляваш краля, но тя била краткотрайна. След турнира или дуела кралят развенчавал Първия рицар и той отново ставал… самия себе си. Защото ние казваме, за по-удобно, че Първият рицар е представител на краля. Но той е нещо много повече от това. Той е кралят. Той го въплъщава. Той се превръща в негово физическо проявление.
— Наистина ли? — попита просбописецът.
— Прочетете текстовете на закона — каза Кадфелд. — Каквото прави Първият рицар, прави го кралят. Каквото казва, казва го кралят. И каквото изтърпява, изтърпява го кралят. Единствената власт, която кралят не отстъпва на Първия рицар, е властта да царува. Но що се отнася до останалото…
Изпразни чашата си, сипа си пак и добави със заговорнически вид:
— Искате ли да се убедите в това? Тогава по-добре чуйте тази история… — другите трима се наведоха над масата мълчаливи и внимаващи. — В Хрониките се разказва за един крал, който бил ранен по време на лов. Този крал се казвал… Не. Забравих му името, но няма значение… Същата вечер в Двореца трябвало да има бал, а кралицата много обичала да танцува. Нещо, което кралят обаче не можел да направи заради раната си. Като научила за това, кралицата се ядосала, плакала, викала, обвинявала. Но напразно. Кралицата на Лангър можела да танцува само с кралския си съпруг, значи тази вечер нямало да танцува… — Кадфелд отпи една глътка, преди да продължи разказа си. — На кого хрумнала идеята да обявят Пръв рицар за времето на бала? Някои казват, че това бил кралят, за да се хареса на съпругата си. Други казват, че била кралицата, и същите добавят, че дори тя посочила кой да бъде избран. С една дума, кралят обявил едного за Пръв рицар на кралството. Кралицата имала кавалер. И могла да танцува колкото ѝ се искало. Но историята не свършва тук…
Кадфелд направи една добре преценена пауза.
Лорн, който внимаваше да не го забележат, но не изпускаше нищо от разказа, не можа да се сдържи и се усмихна.
— Защото докато траел балът, кралят се оттеглил в своите покои, за да си почине малко и заспал. Изморен от раната си несъмнено. Или може би от лекарствата, които кралицата му дала, за да облекчи болките му… Станало така, че в края на бала Първият рицар все още бил Пръв рицар. Продължавал да бъде и на другата сутрин, когато го видели да напуска дискретно стаята на кралицата…
Нова пауза и нова глътка вино. Продавачът на стари книги обърса уста с опакото на маншета си и продължи:
— Историята била покрита, за да се избегне скандалът. Но Първият рицар никога не бил обезпокоен вън от това, че изгубил доверието на краля и бил заточен при първа възможност. При това нито той, нито кралицата били извършили каквато и да е нередност. Тя си била легнала със своя съпруг. Тази нощ — в очите на закона — кралицата приела краля в леглото си. И нямало никакво значение, че в този момент кралят спял в своето…