Доста горд, Кадфелд завърши своя анекдот с нова глътка вино и се изправи. На свой ред и останалите се изправиха усмихнати. Старецът беше изпразнил тяхната гарафа, но историята му си заслужаваше.
Настъпи тишина, която просбописецът наруши:
— Следователно слуховете са верни. Върховният крал е определил Пръв рицар.
Лорн се сепна. Не знаеше, че този слух се беше понесъл.
— И той е тук — каза бившият войник. — В Ориал.
— Ето кое ми е най-трудно да повярвам. Не зная кой е този мъж, който се настани в Черната кула. Но не мога да повярвам, че пръстенът му е истински и че не го е откраднал… Кралят е направил някого Пръв рицар? Добре. Но какво ще прави той тук?
— Черните кули бяха на Ониксовата гвардия. Тази в Червените павета е последната останала. Какво по-естествено от това да се върне тук?
— В тези руини ли, Лиам? При положение, че може да живее в Двореца?
Ветеранът нямаше отговор. Вдигна рамене.
— Освен това Първият рицар ще се изгърбва ли да възстановява кулата сам, със собствените си ръце? — настоя работникът.
И на това бившият войник не знаеше какво да отговори.
Обаче усещаше, че във всичко това има някакъв смисъл. И съвсем не му се нравеше да признава, че не разбира. Както повечето хора, и той се беше почувствал изоставен, когато кралят се оттегли в Цитаделата и остави управлението на кралството на кралицата и нейните министри. Тогава Върховното кралството отиваше на зле. Но оттогава положението ставаше все по-лошо, особено за народа. Лиам, ветеранът, беше от тези, които искаха просто да вярват, които все още искаха да се надяват, че Върховният крал не се е отказал напълно от тях.
— По време на първите войни — каза Кадфелд — кралят оседлавал сам коня си. И на никого не оставял грижата да почиства оръжията му. Спял в палатка или под открито небе сред рицарите и конярите.
— Вярно е — потвърди Лиам. — И мъжете, с които кралят се обграждал по онова време, били калени по друг начин, а не като тия, дето ги глези кралицата. Знаели са какво е кървава пот. Знаели са какво е усилие и не се колебаели да го направят, та ако трябва и в кал до колене…
— Не е възможно всички тези мъже да са изчезнали — отбеляза просбописецът.
— Не. Но като че ли времето им е отминало.
Това беше и времето на бившия войник. Той изглеждаше толкова разочарован, че на Кадфелд му се дощя да го успокои, като сложи ръка на рамото му.
Лорн стана.
Четиримата мъже го забелязаха и млъкнаха. Очевидно той беше чул всичко. Работникът пребледня. Просбописецът замръзна на мястото си. Лиам и Кадфелд гледаха Лорн и чакаха.
Съвсем спокойно той тръгна към изхода и подмина масата им.
Но спря.
Размисли и се върна.
— Кралят рогоносец — каза той на Кадфелд — е Галандир IV.
След което хвърли една монета на ханджията и заяви:
— Те са мои гости.
И излезе, отнасяйки своята кошница с храна, следван от погледите на всички, с изключение на продавача на стари книги.
С гръб към вратата, Кадфелд дори не понечи да се обърне. Остана замислен, очите му блуждаеха някъде далеч.
— Прав е — каза той след дълго мълчание. — Точно Галандир IV беше.
Когато се върна в Черната кула, Лорн намери Дарил и баща му — дърводелецът, които го чакаха на двора. Юношата ги представи един на друг и след като си стиснаха ръцете, мъжът каза на Лорн:
— Изглежда, че имате проблем с гредореда?
Погледът на Лорн се плъзна от бащата към сина, спря се за миг на сина, после се върна към бащата. Висок, здрав и с изпъкнал корем, дърводелецът му се стори свестен човек. Ръкостискането му беше искрено, а дланта му — мазолеста.
— Така изглежда, да.
— Мога да хвърля едно око, ако искате.
— Добре — каза Лорн, след като помисли за миг. — Елате.
Дърводелецът го последва в кулата, следван от Дарил, засмян до ушите.
Глава 6
Една вечер, след като върна документите на Сибелиус и поговори известно време с него, Лорн се връщаше сам от Кралските архиви, когато, минавайки покрай една уличка, дочу сподавено стенание. Спря се, заслуша се, огледа внимателно уличката на светлината на Голямата мъглявина и забеляза на земята една кожена чанта, която не си знаеше годините и която веднага позна: беше чантата на Кадфелд. Вдигна я. Ремъкът ѝ беше скъсан и оръфани книги в плачевно състояние лежаха разхвърляни по паветата.